Последвайте ни в Google News Showcase
Да поплачем, да потъжим, да помислим за България. Другите ще се оправят и без нас, а за нас няма кой да заплаче.
Да помислим, че нацията ни се топи с нечовешки темпове - след двайсетина години можем да останем 4 милиона. У нас хората измират повече, отколкото на война. А чули ли сте партиите да говорят за демографската криза?!
Да помислим за бедните и гладни възрастни, над които държавата осъществява геноцид с постоянно галопиращите цени на лекарствата и основните храни.
Да помислим за миньорите и техните семейства, които остават без поминък.
Да помислим за керваните млади, умни и талантливи българчета, които всяка есен се изнасят към чуждите кампуси и обезкървяват интелектуалната ни мощ.
Защо заминават, няма ли как да ги задържим и върнем, не трябва ли да им предложим по-смислен живот тук и сега, вместо доброволно да приемаме ролята на оплаквачки?
Колко поколения изтекоха през гейтовете на Терминал 2?
А ще пострадаме ли за нашата Македония, която ни отнеха, както страдаме за техните Украйни и Палестини? Ще пострадаме ли за прекършения национален идеал и обезпредметяването на всичките ни възрожденски битки?
Емпатията е свещено чувство, но не и когато стане твърде показна. Когато се превърне в тренд, в асамблея "Знаме на мира".
И колко избирателно само е нашето съчувствие. Политкоректно. За жертвите на земетръса в Афганистан (хиляди!), да речем, никой не тъжи. Или за изтребленията в Армения.
Кинопрожекциите по фасадата на НС и чуждото знаме пред общината не са солидарност, а комплексът на криворазбраната цивилизация и Добри Войников. В това много ни бива - първи превиваме гръбнак. А иначе векове наред търсим себе си и не можем да се открием.
