Даниел Вълчев подпука Гюров, Кандев и Борисов: Йотова постъпи най-мъжки. Колебаех се за президентските избори
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Деканът на Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" проф. Даниел Вълчев публикува своя позиция защо няма да участва на предстоящите президентски избори наесен. В текста Вълчев коментира още Илияна Йотова, Андрей Гюров, Георги Кандев, Бойко Борисов.
Публикуваме позицията му без редакторска намеса:
Драги съотечественици,
(Само се шегувам)
Скъпи приятели, уважаеми мислещи хора,
Позволявам си да напиша тези редове, защото през последните седмици чух какво ли не за предстоящите президентски избори (в това число и за участието ми в тях) и отвътре ме напъва да кажа какво мисля. А, струва ми се, че в някаква степен го и дължа.
Чух, че г-н Гюров го мотивирали (страдателен залог) да се кандидатира за президент, но той не бил решил (деятелен залог, обаче засега без деяние). Да се чуди човек, защо тогава месеци наред цял екип ходи с него, за да заснема и разпространява кадри колко ловко се бръсне, как небрежно подпява песен, чийто текст видимо не знае, и как тича усмихнат без нито капка пот. Иначе, ако хамлетовското му колебание завърши с това, че “ще бъде”, това, което щял да бъде, било граждански кандидат.
Г-н Кандев не бил решил дали да влиза в политиката. Иначе напуснал МВР, защото бил недооценен. Не съм сигурен какво точно значи да си недооценен, при положение че заемаш поста главен секретар на МВР, което (доколкото ми е известно) е най-високата професионална позиция за един полицай. И кой напуска работата си с изявление до медиите, ако не смята да се занимава с публична дейност? Но кой съм аз да питам.
Г-н Борисов загадъчно мълчи, търсейки да създаде впечатление, че държи някакви карти. Карти той може и да държи, обаче този път състезанието е по висок скок. А той знае, че е малко натежал и се чуди как да излъже закона за земното притегляне. То на него от едно време законът все му пречи.
Г-жа Йотова постъпи най-мъжки, заявявайки открито, че ще се кандидатира за президент. Вярно, и тя спомена, че ще е граждански кандидат, което обобщено ни отвежда до логичния извод, че то в политиката политици май няма. Но пък граждани – дал Господ изобилие.
И сега на въпроса – дали след като позлослових за другите, смятам да кажа нещо и за себе си. Да, смятам, и то е съвсем кратко: на предстоящите президентски избори аз няма да се кандидатирам. Благодаря на хилядите хора, които ме окуражиха, и съжалявам, ако ги разочаровам. Но такова е моето решение. Признавам, че в един момент доста се колебаех – бях започнал да се лаская (вероятно напълно неоснователно), че мога да направя добри неща от подобна позиция. През последните седмици обаче за пореден път се убедих, че аз съм си тъкмо на мястото, на което искам и на което трябва да бъда – място, което ми дава правото да мисля критично и от което мога свободно да изразявам мнението си.
Не е тайна, че у нас политиката от край време си е нещо като кръстоска между кални бани и мазни борби. Не че не съм го знаел и преди, но последните месеци ме поразиха с опитите цялата тая цапаница да бъде структурирана като рекламна кампания за стоки на промоция. Но пък, чест прави на онези, които са готови да преминат през това. Стига да преминат с истинските си лица и с истинските си подбуди.
И понеже на тези избори, както се разбра, всички ще се окажат граждански кандидати, накрая да кажа нещо и за гражданите. В България често се говори за гражданско общество, като говорещият най-често страда и се тюхка - колко крехко било то или как изобщо го нямало. Нека да кажа какво мисля аз.
Гражданското общество това не са дежурните говорители, които ни обясняват какво мислят гражданите (т.е. какво мислим ние). Още по-малко пък това са НПО-та, финансирани от чужбина, в които доволно се прехранват политкоректни активисти без нито един ден трудов стаж в общоприетия смисъл. Гражданското общество (поне според мен) това са онези стотици хиляди хора, които са запазили способността си да мислят критично и които, преодолявайки различията си, имат силата за едно необходимо общо действие. Тези хора са по правило търпеливи, но когато търпението им свърши, взимат нещата в свои ръце. Това са всъщност хората, на които трябва да сме благодарни, че макар и не особено бързо и понякога мъчително, България все пак върви напред.
И за да продължи да върви напред, драги мислещи хора, важно е да държим барута сух.
