Докато мълчим - нека ни стрелят!

Покушенията над Доган и Златко Баретата са свързани

Не е като да сме лишени от постоянни екшъни в политиката. Но през януари се случиха две събития, които от „прости” екшъни се превърнаха в политически фактори на влияние. Две стрелби – едната почти като от рисувано детско филмче, а другата – като от филм на ужасите. Опитът за покушение над лидера на ДПС Ахмед Доган, превърнат в проста хулиганска постъпка и стрелбата срещу Златко Баретата, върнал ни към мутренските времена на разчистване на сметките с публични убийства. На пръв поглед – нищо общо между двете събития. Но само на пръв. Дори и най-големите оптимисти не могат да отрекат, че има нещо гнило във функционирането на службите за сигурност. Едни веднага захапаха Цветан Цветанов, други се нахвърлиха върху шефа на НСО. На този фон обаче твърде спорадични и нечути останаха експертите, които дискутираха промените в законите, засягащи службите и тяхното управление. На мен обаче ми се струва, че точно към тях трябва да е насочено нашето внимание. И не само, защото всички експерти твърдят – законите са лоши. А и защото цитираните събития със сигурност ще засилят желанието (а вероятно и действията) по промяната на законите. Така, един от преките резултати от стрелбите (или липсата на такива) може да бъде приемането на едни лоши закони за службите, гарантиращи националната сигурност на страната. Другият пряк резултат е свързан с промените в ДПС. Оттеглянето на Ахмед Доган постави отново на дневен ред въпроса за етническото спокойствие в страната. Така както през 1989 г. той изведе проблема за смяната на имената като залог за националното спокойствие, така и днес новото ръководство поставя въпроса за покушението (кой стои зад него) като залог за етническо напрежение. Всъщност проблемът, който се опитват да решат ДПС и партията на Касим Дал, е свързан с интригата - намесва ли се Турция във функционирането на български политически партии. Това всъщност е и стратегически въпрос, който трябва да определи позициите на институции, партии и граждани към двете партии. Той обаче някак отпадна от публичния дебат,  фокусирн над бития нападател. И така настъпателно и твърдо се измества вниманието на хората от истинския проблем. Вместо ясно да се разграничат трите страни на казуса „опит за покушение”, а именно действията на нападателя, на представителите на ДПС, които се саморазправяха с него, и на службите. Още: да се формулират в обществото ясни позиции  по тях, а не да се юркаме единствено в изблици на емоции. Излиза, че резултатът  е – лошо е да се бият хора, още по-лошо – да се бият политици. Най-лошо е турци да бият турчин. Това е изводът. Останалото... Две уволнения и толкова. Затова едва ли е учудващо, че станахме свидетели на поредната нагла саморазправа – на оживена софийска улица, пред сградата на българското правосъдие. Като че ли, за да ни покаже колко вредно е постоянно да се плъзгаме по повърхността на събитията. Повърхност, полирана от медиите – забързани да отразят поредния политически екшън и нямащи време да разискват сериозно важните събития. И, разбира се, от политиците, които нямят дори желание да навлизат подробно в дебрите на управленските решения и отговорности. Тази „игра” с огъня я играем вече над 20 години. И, всички сме с вързани очи в нея. Защото, за да разберем какво ни се случва, е необходимо да спрем и да помислим. А ако спрем и помислим, изводите, които ще си направим от двете „стрелкови” събития на януари, би следвало да са: как гарантираме липсата на външна намеса върху функционирането на български партии и политици и до къде се простират връзките и влиянието на мафията. Останалото – как е допуснато нападението над Доган, какво е мотивирало нападателя, какви са мерките срещу побойниците, кой и как е допуснал стрелбата срещу Златко Баретата – има органи и овластени, които трябва да кажат как си вършат работата, за която обществото им плаща. Така би било в другите демократични държави. У нас си организираме фeйсбук протести и одобряваме реакциите на главния прокурор срещу непремерени изказвания на политици. Това е днешна България, която не създава утрешната. Само повтаряме настоящето. Защото просто го възпроизвеждаме.