Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Защо Борисов е единственият кандидат за премиер
Последвайте ни в Google News Showcase
Седмици след началото на предизборната кампания коалицията ГЕРБ–СДС е единствената политическа сила, заявила своя кандидатура за бъдещ министър-председател. Това всъщност означава, че всички останали предпочитат да се договорят след изборите. Кандидатурите на останалите партии и коалиции най-вероятно ще бъдат резултат от конюнктура, но тя ще бъде част от общите правила и утвърдената досега практика.
WINBET – забавление онлайн с над 2000 слот игри! (18+)
Няма съмнение, че следващото мнозинство ще бъде формирано около коалиционна формула за управление. През изминалите години най-често България е била управлявана от коалиционни правителства. С изключение на еднопартийното правителство на малцинството, формирано след изборите от 2009 година, практиката на коалиционни управления е изключително устойчива. Това поставя въпроса за коалиционната политическа култура и управленския опит на онези партии и коалиции, които ще формират следващото Народно събрание.
Най-фрагментираният парламент – 43-тото ОНС, бе съставен от осем парламентарни групи, като четири от тях участваха при формирането на парламентарно мнозинство, а останалите четири останаха в опозиция. Архитектурата на коалиционното управление бе толкова сложна, че поддържането на равновесие бе въпрос на допълнителни и практически всекидневни усилия. Промяната в това мнозинство след напускането на партия АБВ почти не промени формираните дотогава властови отношения. Изглежда, че обществената фрагментация у нас ще произведе отново подобен тип политическо представителство.
Въпреки високото равнище на неопределеност на броя и характера на участниците в 45-ото народно събрание те ще трябва да формират мнозинство, което да излъчи работоспособно правителство. Отлагането на персоналните кандидатури не променя съществуващата практика за формиране на коалиционно правителство. Съществува устойчива управленска практика за структурата на коалиционните правителства у нас. Първият елемент от тази практика е всяка от политическите формации, участващи в мнозинството, да имат свой вицепремиер и съответен ресор в кабинета.
Разпределението по сектори спрямо политическите партии и коалиции, които ще участват в следващото управление, крие рискове, с които трябваше да се справя всяко от досегашните коалиционни управления. С минимални изключения досегашните правителства запазваха секторното разпределение на централната изпълнителна власт. Дори и там, където бяха прилагани по-сложни формули на коалиционни управления спрямо разпределението на вицепремиерите, получаваха съответен портфейл от министерства и агенции. В тях на свой ред като министри и заместник-министри се разпределяха на квотен принцип представители на различните политически сили.
Именно това прави българските коалиционни кабинети относително по-тромави, трудно подкрепящи радикални секторни реформи, зависими до голяма степен от деликатния баланс на силите, излъчили съответните министри или техни заместници, и в същото време по-устойчиви на политически и правителствени кризи.
Най-абсурдната квотна формула за разпределение на власт, разбира се, бе създадена от т.нар. Тройна коалиция. При липсата дори на елементарно публично достъпно споразумение за управление това остана най-лошият сценарий за разпределение на власт, която в същото време бе подкрепена от най-внушителното парламентарно мнозинство от началото на демократичните промени. Този състав на парламента завърши с критично ниско доверие може би именно поради огромното си мнозинство и квотното разпределение на властта по формулата 8 : 5 : 3. Именно то доведе до абсурден брой заместник-министри и заместник областни управители, както и до огромно увеличаване на броя на административните позиции, които можеха да преразпределят властови ресурс.
Структурата на българските правителства обикновено предполага финансовият министър да не бъде част от вицепремиерите. Единственото изключение бе първият кабинет на ГЕРБ. Във всички други случаи финансовият министър играе специфичната роля на контрабаланс спрямо фигурата на министър-председателя. Ако се съди по утвърдената по-скоро консервативна политика при управлението на публичните финанси, финансовият министър би трябвало да бъде „Господин НЕ“. Той би трябвало да бъде достатъчно независим, за да може да бъде ефективен и да може да носи отговорност за решенията си.
Следващото правителство ще бъде коалиционно; формирано от повече от две политически формации; които ще излъчат свои вицепремиери, водещи относително обособени сектори от изпълнителната власт; финансовият министър най-вероятно ще бъде кандидатура на партията или на коалицията мандатоносител. По всичко изглежда, че партиите и коалициите не предвиждат съществена промяна в модела на изграждане на изпълнителната власт. Няма заявка за промяна в начина, по който се формират българските правителства.
Същественият въпрос и пред следващото правителство ще бъде пропорцията между партийни и експертни кадри, които ще заемат позиции в изпълнителната власт. Досегашната практика показва, че по-големият дял на т.нар. експерти на управленски позиции позволява на партиите и още повече на коалициите да ограничават политическите щети, които им носят техните грешки и провали.
Ролята на бъдещия министър-председател отново ще бъде определяща за структурните и кадровите решения в следващия кабинет. Липсата на алтернативни заявки за кандидати за министър-председател; отлагането на въпроса за предложенията за конкретни личности, които биха моли да участват в следващия кабинет, всъщност оставят извън тези дебати самите български граждани. Това не е само въпрос на липсата на фигурата на „правителство в сянка“. Българската опозиция традиционно не развива политическата кариера на своите кадри така, че да имат адекватен отговор на въпроса за кадровия си потенциал и сферите на политика, в които би могла да участва ефективно в управлението.
Предизборните листи не са подреждани според това кои фигури притежават необходимата квалификация и експертиза, за да заемат позиции в следващия кабинет. Дори и там, където водещо значение не е имало предварителното договаряне на определени квоти, на кандидат-депутатите извън т.нар. избираеми места, не се разчита на кадрови ресурс за активно участие в изпълнителната власт. Тяхната политическа кариера не се мисли като въпрос на дългосрочно политическо позициониране за една партия. Точно затова при всяка следваща кампания за кандидат-депутатите продължава да важи неизменното правило: „честен, местен и известен“. Това е и причината от политиката да продължават да странят все повече хора, които биха могли да бъдат полезни със своя опит и експертиза. Сега политическите партии отново заложиха на лекари вместо на юристи; на популярни лица вместо на хора с управленски опит.
На фона на всичко това номинирането на кандидат за министър-председател е по-скоро силен ход, който очаквано ще предизвика разнопосочни реакции. Но по този начин коалицията ГЕРБ–СДС принуди останалите да коментират нейната номинация, за да прикрият факта, че те самите не са готови да се ангажират с конкретни кандидатури. Защото в българската политическа култура лансирането на личности означава заявяване на определени политики. У нас лицата определят действията на институциите. Докато това е така, анонимността в политиката ще продължава да бъде по-скоро отказ от политика, а не хитър тактически ход.
