Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Радев задълбочи конфронтацията, Манолова и Отровното трио пропиляха енергията от протестите

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

През отминаващата политическа година партиите не успяха да постигнат съгласие относно перспективата за развитие на България през следващите години. Това бе година на пропуснати възможности както за определяне на стратегически приоритети, така и за изграждане на устойчиви политически съюзи, способни да управляват ефективно държавата. Пропуснато бе времето, в което българските граждани трябваше да се включат активно в процеса на изработване на новата стратегическа рамка за развитието на България до 2030 и 2050 г.

Причините за това не се свеждат единствено и само до развитието на пандемията и предприетите мерки за нейното ограничаване. Няма съмнение в това, че управлението на пандемията оказва влияние върху политическите процеси и обществената подкрепа за правителството, но опитът за партизиране на този въпрос не донесе очакваните дивиденти на опозицията. Политическите партии навлязоха в тази година в условия на изключително изострена конфронтация, която допълнително се задълбочи след намесата на Румен Радев като субект, „…който олицетворява единството…“, но не на нацията, а на разнопосочни политически и корпоративни амбиции, насочени срещу управляващото мнозинство. Нямаше политическа среда за така необходимия граждански дебат по стратегическите въпроси на българския дневен ред. Всичко това определи 2020-а като година на пропуснатите възможности.

Включването на България в Рамковия механизъм на еврозоната и най-вече – присъединяването на страната ни към Европейския банков съюз, които са може би едни от най-значимите политически събития на тази година, не бяха представени достатъчно обстойно и не бяха разбрани от мнозинството от българските граждани. Банковите гаранции за вложенията на българските граждани, които в момента са едни от най-добрите в света, не се превърнаха във водеща тема на обществения дебат. Напротив, именно при обявяването на тези важни постижения вниманието на българското общество бе насочено към амбициите за блокиране на държавата и предизвикване на предсрочни парламентарни избори.

През втората половина на 2020 г. след Съобщението на Европейската комисия от 27 май за възстановяването и развитието на ЕС след пандемията усилията за постигане на по-висока степен на съгласуваност между европейския и българския дневен ред бяха оставени само на управляващото мнозинство. Българското правителство успя да се справи с разработването на Национална програма, но по-скоро въпреки разнопосочните атаки, отколкото чрез постигане на широко обществено съгласие около нейните приоритети. Тази програма ще бъде приета и ще определи насоките и рамките на действие на поне две следващи правителства, но бе пропуснат моментът, в който това можеше да се превърне в резултат от цялостно национално усилие.

През тази година политическите партии не направиха почти нищо, за да укрепят и увеличат общественото доверие към политическия процес. Партиите от управляващото мнозинство разчитаха на това, че действията им в управлението някак автоматично ще им осигурят подкрепата на гражданите. Партиите от опозицията на свой ред заложиха на тоталната конфронтация, смятайки, че това ще ги превърне в разпознаваема и приемлива алтернатива. Радикалното противопоставяне „сплотява редиците“, но само когато става дума за два относително ясно различаващи се субекта. И ако ГЕРБ понесе цялата отговорност за управлението, БСП не успя да се превърне в онзи център, който да обедини около своя политически проект по-голяма обществена подкрепа. В този смисъл избраната от ръководството на БСП тактика на тотална критика не доведе до очаквания резултат и социалистите не станаха нито по-ясно разпознаваем, нито по-предпочитан бъдещ партньор.

В края на тази година парламентарно представените партии успяха да запазят своите принципни различия, но се намират все така далеко от изграждането на представата за стабилно следващо управление. Това ще изправи избирателите пред необходимостта да избират дали да гласуват за партията, която подкрепят, или да гласуват така, че парламентарно представените партии да могат да съставят устойчиво управляващо мнозинство. Всъщност това би трябвало да бъде задача на самите политически партии, които би трябвало да очертаят съюзите помежду си, които могат да осигурят устойчиво управление. ГЕРБ направи крачка в тази посока, променяйки досегашния си начин на самостоятелно участие в изборите с предизборна коалиция. За НФСБ и ВМРО изглежда повече от сигурно, че ще останат в коалиция въпреки оттеглянето на „Атака” от „Обединени патриоти“. Но БСП и ДПС изглеждат все така далеко от отговора на въпроса с кого и как биха могли да участват в управлението.

Извънпарламентарната опозиция не се доближи до изграждането на отчетливи политически субекти в резултат от вълната от протестни действия. Гражданската енергия беше разпиляна, без да успее да генерира ясен политически проект. Опитът за политическо инженерство, което да създаде нов вид „сплав“ от толкова различните сами по себе си субекти като АБВ, ДБ, ДБГ, Д21, екологични и националистически организации, както и разнородни групи за натиск от типа на Майките и мрежата на Мая Манолова ИБГ, не даде резултат. Мотивът за противопоставяне срещу ГЕРБ не е достатъчно силен фактор за постигането на подобна цел. Единственият субект, който успя да спечели внимание и да заеме ролята на ново лице в политическия процес, се оказа ИТН на Слави Трифонов.Телепопулизмът в България постигна неочакван разцвет през изминалото десетилетие. Ако в началото това беше пример за телевизия, която създаде две политически партии, преминахме през телевизионно предаване, което успя да излъчи депутат в Европейския парламент, сега се изправяме пред нова фаза в развитието на този феномен, при който едно предаване се превърна в телевизия, която прераства в политическа партия. Но така или иначе активният политически маркетинг и корпоративното позициониране най-вероятно ще дадат шанс на ИТН да участва в следващото Народно събрание, без това да означава, че именно този политически субект може да реализира очакваната от българските граждани качествена промяна.

Отказът от предизборна коалиция, към който се ориентираха повечето политически партии, прехвърля на избирателите отговорността за това как ще изглежда съставът на следващия парламент и как ще се формира управляващо мнозинство и правителство. Това е риск, защото при очаквания по-голям брой парламентарни фракции след изборите ще се стигне до точно онова, което българските граждани определят като „безпринципно договаряне“. Почтеността изисква всеки от участниците в изборите да обяви предварително своите намерения и най-вече – онези партии, с които по никакъв начин не би участвал в управлението на страната. Ако нито една от т. нар. системни партии не желае да работи с когото и да било друг, това означава само, че те предпочитат да отложат този въпрос за след изборите, когато споразумяването може да се окаже обикновен пазарлък.

Политическите уроци от тази година не са научени. Пропуснати бяха много възможности за отчетливо разграничаване на въпроси от национално значение, по които би трябвало да се търси съгласие, и партийните амбиции, определящи динамиката на противопоставяне. Навлизаме в предизборна кампания, която няма да повиши доверието на гражданите в изборния процес и няма да насочи гражданската енергия към подобряване на качеството на демокрацията. А всичко това означава, че ще трябва да продължим да се учим по трудния начин как да постигаме съгласие и да развиваме собствените си възможности.