Само Ана-Мария Борисова беше достойна съперничка на здравния ни лидер
Последвайте ни в Google News Showcase
В политиката едно от най-ценените качества е да умееш да дебатираш. Комуникативно умение, което изисква възможност както да говориш, така и да слушаш. Защото в дебата битката с опонента е в полето на дискурса и възможността да формулираш, оборваш и развиваш аргументи. Правя това въведение, за да изясня защо е важно, когато правиш реформи, които изискват съгласието и договарянето между много и с понякога диаметрално противоположни интереси и позиции социални групи, да можеш да разговаряш така, че да създаваш съгласие. Умение, напълно извън обсега на качествата, притежавани от министъра на здравеопазването.
В отминалия вот на недоверие по здравната политика станаха ясни две неща – управляващи и опозиция не се интересуват от реалната трансформация на сектора, а министърът е напълно неспособен да бъде на висотата на очакванията към него. Нещо повече, той няма нито желанието, нито стремежа да произведе дебат, на основата на който да се вземат конструктивни решения. Политическият му дискурс е далеч по-интересен като форма, отколкото като съдържание.
От твърде нелицеприятното и крайно невъзпитано поведение в пленарната зала стана ясно, че обсесивно-компулсивното разстройство (вид психическо разстройство - б.р.) е напът да зарази повечето от българските политици. Както казват специалистите, то е свързано с тревожност и се характеризира с недоброволни натрапчиви мисли. Страдащите от него чувстват, че трябва да извършват ирационални действия, за да отстранят тревожността. Политическата ирационалност на състоялите се разговори по дебата е повече от очевидна, а ирационалността на коментарите след него в медиите е способна да предизвика само отказ от всякакъв интерес към ставащото в политиката.
Добрата новина е, че този тип разстройство е четвъртата най-разпространена болест в света – толкова често срещана като диабета и астмата. Лошата е, че все пак става дума за психическо разстройство, при което обсесията (обсебването) най-често е свързана с определена мисъл или страх, че някой или нещо ще ни навреди. Както пише още Фройд, при него често наблюдаваме прехвърляне на неприемливи агресивни импулси върху други лица, когато ги критикуваш.
Навлизането на психични симптоматики в политиката нямаше да е повод за какъвто и да било коментар, ако резултатът от този процес не е пълната невъзможност за осъществяване на рационално действие. В този ред на мисли напълно обясним е стремежът в политиката да има достатъчно гаранции за перфектно физическо и душевно здраве. Стремеж, който трябва да гарантира на гражданите, че политиците са фиксирани не върху собствените си страхове и мании, а върху техните интереси и действията по защитата им. Когато в политиката наблюдаваме повишено, несъразмерно на обстоятелствата настроение, което варира от безгрижна веселост до почти неконтролируема възбуда (а това е доста често явление в пленарната зала, както се оказа и по време на дебата по вота на недоверие по здравната политика на правителството), е невъзможно да се отърсим от асоциацията с работата на психолозите и лекуването на мании. Защото при тях нормалните социални задръжки отсъстват, а себеоценката е силно завишена. При подобно поведение дори журналистите не са в състояние да зададат въпросите си, нито интервюираният политик е в състояние да даде очакваните от гражданите отговори. За смислени разсъждения относно това как по-добре и ефективно да бъдат решени проблемите на гражданите е направо излишно да говорим.
Досега, в рамките на отминалите 25 години, в България сме имали удоволствието за нашето здраве да се грижат 21 министри на здравеопазването. Освен тежките проблеми в сектора повод за постоянните смени е и огромната трудност на повечето от тях да се справят с комуникацията и изискванията на политическото поведение и мислене. Но ако е възможно да направим някаква класация на категорично неприемливо поведение и език, то за челното място вероятно битката ще е между Ана-Мария Борисова и Петър Москов. Те успяват да те накарат да забравиш за битието им на лекари и превръщат и най-сериозния разговор в истинско шоу. Разликата е, че г-н Москов е политик, член и един от лидерите на сериозна политическа партия и като такъв е много по-вероятно да се задържи по-дълго в министерското кресло. Именно в тази му битност – политическата, изискванията и очакванията към него са и доста по-високи. И оценките за това какво прави или не успява да направи също са белязани от факта, че става дума не просто за лекар, а за политик.
Така че продължаващите съмнения и скандали около здравната реформа се дължат в сериозна степен и на това разминаване в поведението и езика на един министър, от който се очаква сериозност, деловитост и авторитет, адекватни на огромните предизвикателства на една реформа. Необоснованата езикова и невербална (думи, жестове и мимики) агресия създава чувството, че това е притеснен и силно разтревожен човек, вместо да ни създаде увереност и спокойствие в предстоящите промени. Напоителното присъствие на множество числа, вместо да успокоят и рационализират съзнанието ни, смущават поради разминаването на статистиката и личния ни опит. Недопускането на различие не просто в мисленето, а дори в най-дребния детайл ни връща към отминали мрачни времена, в които всеки, който не мислеше „правилно“, автоматично се превръщаше във враг.
Накратко, нещо силно притеснително има в това разминаване между напрегнатото и агресивно поведение на министър Москов, който на думи е така убеден в рационалността, полезността и безалтернативността на действията си. И това е притеснението, че и тази реформа се проваля, но – поради спецификата на материята – ще го разберем тогава, когато сме болни и нямаме алтернатива. Освен ако болестта не е от тези, които ни карат напълно и безвъзвратно да забравим действителността. Заедно с политиците в нея.
