Евгений Дайнов: Аз, „Зелените” и „Протестна мрежа” ли сме враговете на десните?
Последвайте ни в Google News Showcase
В цяла Европа старите партии са уморени физически и блокирали идеологически. Нямат старата си сила, защото нямат нови идеи. Затова и отляво (СИРИЗА) и отдясно (ЮКИП) на старите партии излизат по-радикални техни имитации. Набират сила, но пък имат друг проблем – техните „нови” идеи се оказват онези стари догми, от които „старите” партии се бяха отказали преди десетилетия.
И така, крайните нови партии се оказват говорители на крайни стари идеи, които доказано не работят. От трън, та – на глог.
Като никога, България май има шанса да извади по-голям късмет. На пръв поглед, и тук стават неща, подобни на европейските – стари партии отмират, радикални техни подобия правят заявка за съществуване. На втори поглед, обаче, у нас по-скоро се ражда нещо ново, отколкото – да се превърта нещо старо с нов грим.
И у нас, както по света, прекалилите с космополитизъм и пазарен фундаментализъм десни либертарианци (в нашия случай – СДС) са избутани встрани от по-разммити откъм идеология „десни” (ГЕРБ). В крайните крила на тях пък се заформя опит за връщане към някакъв клерикален консерватизъм, опрян върху Бог, Отечество и Капитализъм. Още по-встрани бълбукат националистическо-ксенофобски (парламентарни) групички.
Отляво, сривът на БСП е съпроводен с изгрева на „новите леви”, които обаче, както другаде в Европа, се оказват носители на идеи, за последен път били модерни в последните години на Сталин.
Дотук – познато. Но всъщност, у нас „вкусът на времето” не се задава от набиращи сила „нови” партии с антикварни идеи. Този „вкус” иде от другаде – от появата на влиятелни политически идеи и говорители, които не се разполагат по оста „ляво-дясно” – нито по класическия, нито по „новия” начин. Защото говорят по въпроси и предлагат решения, които не са нито леви, нито –десни. И като такива са конкурент както на „старите”, така и на „новите” леви и десни.
Които започнаха да се усещат. Преди дни един интелигентен политик, преживяващ себе си като обитател на класическата консервативна десница, започна да бие тревога.
„В момента,” пише Тома Биков, съветник на премиера и основател на Института за дясна политика, „либералното начало противодейства много по-ефективно (т.е. от левицата) на трите опорни точки на десницата (т.е. Бог, Отечество, Капитализъм). Най-силната атака по тези три десни начала в България в момента се води от Евгений Дайнов, „Зелените“ и „Протестна мрежа“.”
Скромността ми забранява да се занимава със собствения си принос, описан в тази констатация. Но, по същество, тя е верна.
Поне от началото на протестите срещу застрояването на Странджа (2007 г.), като се мине през окупацията на Орлов мост през 2012 г. от „зелените” и се стигне до Протеста от 2013 г., зелено-протестната среда задава основните теми на политиката в България.
Теми като „олигархия”, „отвличане на държавата”, „държавата да бъде върната на гражданите”, „протест”, „#ДАНСwithme”, „модела #КОЙ”, „задкулисие”, „прозрачност”, „гражданите срещу мафията”, „възстановяване на правилата”, „съдебна реформа” (и изобщо „реформи”), „справедливост”, „гражданско общество” – всички тези теми, които днес движат политиката, бяха зададени или на зелени протести, опитващи се да спрат грабежа на природата от различни олигарси, или от Протеста и свързаните с него групи и среди.
Да не говорим за основната, обединяваща всичко това тема, изникнала още при окупацията на Орлов Мост: „Гражданите са държавата!”.
Този кипеж роди, на улицата, Реформаторския блок, който днес задава дневния ред на реформите в правителството. Интересното е, че още в началото си този Блок избегна опасността да се разположи по оста „ляво-дясно” (и така да ограничи своя обхват). След няколко дни опити да се наименува „Десен реформаторски блок”, тази формация се отказа от „десен”.
А „Протестна мрежа”, от момента на своето възникване като група единомишленици (и до днес няма регистрация като някакво юридическо лице) създава едни от най-грамотните политически анализи и документи по тези земи. И, тъй като в голяма степен успява да зададе параметрите на политическия разговор в България, Протестна мрежа се превръща във влиятелен фактор и в „истинската” политика. Всеки неин документ или искане веднага произвежда реакция от страна на „истинските” политици и правителства.
Защо се случва това? Защото още преди 7-8 години българската публичност реагира на проблемите по начин, различен от този в Гърция, Унгария или Англия, да речем. Вместо „старите” леви / десни партии да бъдат „наказани” с появата на млади и екстремни техни версии, у нас наказанието дойде по съвсем друга линия – отвъд лявото и дясното.
Лесно можем да се убедим в това. Какво действие, например, беше Протестът срещу назначаването на олигарх с лоша репутация за шеф на контраразузнаването? Това ляво или дясно действие беше? Ляво или дясно е искането за това, публичните институции да бъдат откачени от шайките, които днес ги ползват като лични инструменти – и да бъдат върнати на публиката, т.е. на гражданите? Ляво или дясно е искането държавата да не дава на един отделно взет олигарх планината Пирин? Ляво или дясно е искането за справедлив съд? За спиране изсичането на българската гора? За енергийна ефективност? За прозрачност на властта? За електронно правителство? За спиране на корупцията? За монтиране на измервателни устройства на кранчето на горивната олигархия? За добро отношение към бежанците?
Всички тези теми са проблематизирани – т.е. поставени като проблеми за решаване от политиците – от „зелено-протестната” среда. Не са поставени в калъпа „ляво / дясно”, защото нямат работа там. А нямат работа там, защото се отнасят до проблемен пласт, който е по-дълбок от различията ляво – дясно; който адресира т.нар. „общочовешки” (или, по-точно казано, „общограждански”) проблеми.
„Зелено-протестната” среда, с най-видими участници „Зелените” и „Протестна мрежа” формулира искания, които гражданите имат в качеството им на граждани, а не – на потребители, работници, работодатели, граждани, селяни, бедни, богати и т.н. Затова политическият терен, върху който Зелените и Протестна мрежа могат да бъдат положени, не е нито ляв, нито – десен. Той е другаде – в самата основа на гражданската цивилизация.
При Аристотел, например, който пръв анализира тази цивилизация преди 2 300 години, няма ляво или дясно. Има, напротив, правилни и неправилни устройства на държавата. Правилните са онези, при които управлението се извършва за общото благо на всички. Неправилните (като например олигархията) са управления, които се извършват за благото на самите управляващи.
В този ракурс много лесно се вижда, какво става в България: тече процес, при който гражданите искат неправилно устройство (олигархия, „задкулисие”) управляващо в полза на група безскрупулни грабители, да бъде заменено с правилно устройство, управляващо за благото на всички. Не ни трябват пътешествия из лявото и дясното, за да разберем това. И, естествено, в най-добра позиция да формулират това искане са онези (Зелени, Протестна мрежа, но не само), които не се чувстват разположени нито в клетката ”ляво”, нито в клетката „дясно”.
В по-ново време, след Аристотел, статутът „гражданин” е уреден в рамките на „либералния консенсус”, според който в основата на обществото и носител на правата и свободите е индивидът. Не колективни тела като държави, нации, профсъюзи, класи, етноси и пр., а – индивидът, отделният обикновен човек такъв, какъвто е.
Едва през 20-ти век това (Аристотелево-либерално) разбиране за политиката е заменено с „ляво-десни” конструкции. Днес, след като и отляво, и отдясно беше нарушен основен принцип на либералния консенсус – равенството и справедливостта помежду гражданите – нещата се връщат там, откъдето тръгнаха. От отстояването на равноправието на гражданите и на техния суверенитет спрямо властта и ресурсите на обществото.
Проблемите, които решаваме днес, нямат леви или десни решения – нито „стари”, нито „нови”. Затова нито старите, нито новите ляво-десни партии могат да предложат убедителни рецепти. От тази гледна точка, реакцията на българското общество е по-адекватна, отколкото е реакцията на доста по-стари демокрации в Европа. Проблемите се поставят там, където им е мястото („Гражданите срещу мафията”, „Странджа не е манджа”). А правилното формулиране на проблема – това си е вече половин решение.
Това е онова, което е усетил Тома Биков в своя анализ от миналата седмица. Вместо да се радва, обаче, той се плаши, че Зелените и Протестна мрежа застрашават любимите му (в качеството му на „десен”) опорни точки Бог, Отечество, Капитализъм. И затова схваща Зелените и Протестна мрежа като някаква нова заплаха „отляво”. А истинате е, че заплахата е, в още по-голяма степен, срещу колективистичните нагони на левицата, които създават предпоставките за олигархия.
Зелените и Протестна мрежа не са „леви”. Те просто са в час.
Ако Тома Биков държи да обясни по аналогичен начин моя личен, скромен принос към цялата работа – да заповяда. Ще е забавно.
