ЕКСКЛУЗИВНО! Новият здравен министър ген. Николай Петров в лична изповед пред ПИК TV и "Ретро": Децата ми се страхуват да не бъда очернен
Имах цял гараж с авточасти за първата си кола – „Москвич”
Последвайте ни в Google News Showcase
Шефът на ВМА генерал-майор проф. Николай Петров е здравен министър в третото правителство на Бойко Борисов. Петров пое ръководството на военната болница, след като предходният й директор - Стоян Тонев, беше предаден на съд за ощетяване на хазната.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
По време на мандата му начело на ВМА болницата изплати част от задълженията си. Преди да поеме ВМА, ген. Петров беше министър в служебното правителство на Марин Райков. Начело на ВМА е от 31 май 2014 г. с указ на президента.
От 1991 г е зам.-началник на отделението по анестезиология и анимация във ВМА- Бургас, след това е последователно ординатор, асистент, старши и главен асистент в болницата в София, а от 2004 г. е началник на катедрата по анестезиология, реанимация и интензивно лечение към ВМА. Специализирал е във Франция, Швейцария и САЩ.
- Ген. Петров, как се решихте да поемете този толкова напрегнат пост на здравен министър в редовен кабинет, защото вече сте били служебен, но е различно?
- Да, не мога да правя аналогия с предния път, когато бях тук. Беше много различно, защото тогава бях служебен министър и имахме засечено време с ясни, конкретни и краткосрочни задачи. Мисля, че заедно с екипа се справихме добре.
Но сега нещата са по-различни и си давам сметка за това, че хоризонтът е друг, очакванията са други. Не можем да подходим на принципа, че се иска успокоение на обстановката във време на избори, а се очакват решения. В момента сме в период на анализ, за да можем да сме наясно със ситуацията, от която тръгваме.
Другата седмица още започваме серия от срещи с организации и асоциации, за да погледнем и анализираме отвсякъде и да изкристализира посоката на действие, която, разбира се, ще бъде пречупена през програмата на правителството.
- Очакванията към вас са много големи, а вие сте поставили летвата високо, защото влизате като един от отличниците в кабинета – само с успешен опит зад гърба си до момента. Притеснява ли ви, че имате толкова много доверие?
- Да, очакванията наистина са много големи и ще направим с екипа ми всичко възможно да ги оправдаем, макар да е ясно, че нищо не става като с магическа пръчка, и то веднага и по най-добрия начин. Не сме магьосници, нормални хора сме, може би малко по-подредени и затова досега в миналото навсякъде да сме били ефективни с моите заместници. Надявам се да пренесем опита си тук и да положим основите добре. Каквото зависи от нас, ще направим и, дай Боже, резултатът да е добър. Има много групи на интереси в здравеопазването – на пациентите, на лекарите и сестрите, на бизнеса и е важно да се вземат всички страни предвид, за да се изгради стабилна система. Иначе наистина е сериозен ресор и е плашещо, но ще направим всичко по силите си.
- А ще ви помогне ли това, че сте анестезиолог и как избрахте точно тази професия?
- Моята мечта беше да стана лекар в бургаската военна болница и навремето шефът й ми каза, че ако искам да стане бързо, а не да чакам с години, трябва да специализирам анестезиология и реанимация, тъй като скоро се пенсионирали именно лекари от тези специалности.
После аз бързо се влюбих в динамиката на тази специалност и тя стана моя съдба, но мечтите ми стигаха дотам – да бъда лекар във военната болница. Не съм предполагал, че ще стигна по-нагоре и всичко, което ми се случи после – и доцентурата, и специализациите, ставаше някак последователно, без да съм го търсил. Просто се трудех. Но съм помнел откъде идвам – от Грудово, и не съм забравял кой съм. Останал съм много скромен и всичко, което ми се е случвало в живота, понякога ми е изглеждало като филм.
Вярвам, че за успех са нужни 50% труд и човек да даде максимума от себе си като усилия, но другите 50% са въпрос на възможности и късмет.
В тази връзка ще ви разкажа и един пример от моя живот. Пътуваме с баща ми до едно село в Благоевградско до Симитли, от което е родом – Градево. Карах москвича и му казах нещо, което много го нарани, и знам, че го заболя. Обвиних го, че не са ме записали в езикова гимназия, за да знам език и да мога да се развивам в професията си. Защото бях стигнал такова ниво, на което ми трябваше да знам чужд език, за да мога да специализирам в чужбина и да науча нещо повече, да се развия.
Тогава имах възможност за специализация във Франция. В продължение на една година по цял ден участвах в мозъчни операции, тогава бях в такова отделение, вечер след работа ходех на френски по два часа, после се прибирах към 9 часа и хапвах набързо да спя. В 1 през нощта си настройвах алармата и ставах да уча френски и да налея вода. Защото имаше режим на водата, а аз имах дете на 4 години и бебе на няколко месеца, за което трябваше много вода, тъй като нямаше тогава памперси, а само пелени, които се перяха.
Така - цяла година курсове и накрая се явих на конкурс във френското външно министерство, в който не участваше българска комисия, защото иначе без връзки нямаше да имам шанс. Явих се в три кръга и спечелих специализацията.
- Похвали ли ви баща ви след това?
- Той трудно хвали, най-големият ми критик е, но ме мотивира да се развивам.
- А как децата ви приеха предизвикателството с новия ви пост?
- Не съм ги питал, аз съм бащата и взимам решенията (смее се). Гледам, че големите се притесняват и знаят, че това е тежко министерство, има големи очаквания, а и много интереси и подводни камъни.
Но аз винаги мисля какво ще оставя, какво ще е, когато си тръгна, и искам да си тръгна с достойнство и чест. Както съм дошъл, така и ще работя. Виждали сме много пъти как хората са били очерняни, знаем какво стана и с ген. Тонев, Бог да го прости, и се надявам с работата си да не допусна това. Знам, че с екипа сме тук, за да работим добре, да се представим достойно и да направим нещо добро.
- Споменахте покойния вече ген. Тонев, от когото поехте поста във ВМА. Той доста преживя и явно му е коствало здравето. В какви отношения бяхте?
- Говорили сме много пъти и съм му го казвал и на него, извън коментарите за проблемите, които той имаше. Той направи много за отварянето на болницата и израстването на екипа с големи специалисти – проф. Владов, Салтиров, Кацаров и много други. Израснахме като имена в този, да го наречем, негов период.
Когато той дойде, болницата беше наполовина затворена и се оглеждаха помещения да се вземат за други цели, парното беше спряно. А той я отвори, направи и много ремонти и обновления.
Не е моя работа да коментирам кое на каква цена е купувано, но ние с колегите се опитахме и мисля, че успяхме да продължим направеното и да израсне болницата. Нашата политика беше да намалим разходите и сега ще направим това и в министерството, и в цялата система.
Нещата не са толкова сложни, но се иска преструктуриране и да се пренесе този модел.
Ще изградим матрица, която да се следва от всички отдели, болници и всички мениджъри и който намери начин да я приложи и следи за изпълнението, ще се докаже като добър мениджър. Ще дадем шанс на всеки и едва тогава ще се вземе решение дали някъде има нужда от смени.
- Споменахте, че сте карали „Москвич“. Каква беше първата ви кола и сега на каква ще се возите?
- Да, точно той беше. На един приятел от Бургас жена му беше стоматологична сестра и ни даваше борчета за пилене, които слагахме на една малка бормашина и щом се появеше ръжда, веднага я махахме, китосвахме и слагахме боя. Вярвах, че цял живот ще карам този „Москвич“, такива бяха времената. И имах цял гараж, пълен с авточасти за него, ако потрябва нещо. Тогава се зареждахме, защото не се знаеше кога пак ще има някоя част, ако ти потрябва.
Сега съм с мерцедес от НСО, но за мен това няма значение. Обичам си и личната кола – джип „Хюндай”, а жена ми кара най-малкия модел на същата марка.
Тази история ме върна и към 1995 г., когато си купих първата западна кола – истински бял лебед „Опел Кадет”. Бях във Франция на специализация и имаше голяма стачка на градския транспорт, всичко беше блокирано и тогава започнах да търся кола по обява. Харесах този опел, който ми се струваше прекрасен, въпреки че беше на 10 години, но в нашите тогавашни представи това си беше нова кола. Помня, че обидих французина, от когото я купих, като исках да ходим да го проверяваме на сервиз и го питах дали не е крадена колата. Той много се изненада и се обиди, но такива бяха у нас времената и аз си бях с балканското мислене.
- Как си почивате?
- Да ви кажа, нямам време за почивка и разпускане. По време на отпуската само – биричка следобед и сън, но и тогава съм на телефона и нямам моменти, в които да го изключвам. А сега - съвсем. Също и да спортувам, нямам време, често не се храня чак до следобед и съм само на кафета.
- А за музиката имате ли време? Взехте ли акордеона си от ВМА в новия кабинет?
- Не, тук нямам време и за това, а и мястото не предполага това.
- Трудно ли си тръгнахте от ВМА, разбрах от ваши колеги, че са ви изпратили с доста сълзи…
- И аз се учудих, защото мислех, че ще има банкет. Но ми стана приятно, като видях, че на хората им е мъчно, че се разделяме и ме изпращат с тъга и все с добри думи и пожелания.
Хубаво ми стана, че толкова хора са оценили това, което направихме заедно, обаждат се и сега, пишат ми есемеси и ми желаят успех. Оценили са, че подхождам с човещина, а дисциплината, която изисквам, е от полза за всички. То е и въпрос на личен пример. Аз я спазвам и те виждат как работя и самият аз и оценяват, че не само изисквам, но и давам личен пример.
- Вярващ ли сте?
- Виждате, че имам тук на бюрото Новия завет и често го чета. По делата и по плодовете се познават хората и вярвам в това, така че спазвам тези правила. Тук пише неща, които са вечни и проверени във времето. Това е най-големият учебник. По-често трябва да четем и така ще помогнем на България. И премиерът го каза – да вярваме в Бог, да сме смирени, да виждаме доброто. А не само да искаме и да забелязваме лошото, а да не виждаме ние самите какво правим и дали ние самите сме добри. Защото виждате, че ние се превръщаме в едно общество от недоволни хора. От цените не сме доволни, безработица има много. А ето - безработицата намалява, пътищата са по-добри, но това се забравя.
Ние трябва да си отваряме очите, а не да отидем в някоя пустинна държава с камъни и да се върнем, и да се сетим тогава колко е хубава България. Трябва да си отваряме очите за доброто. И всеки да прави съвестно и отговорно това, което трябва, и да си върши работата. А не само да гледа на другия работата, да не вижда той как върши своята и дали дава качество.
- Оптимист ли сте?
- Да, иначе нямаме шанс. Не съм прекалено голям мечтател, но съм оптимист, че както Ляпчев май беше казал - „Со кротце, со благо, со малко кютек”, ще се оправим. Но всеки трябва да направи нещо, за да се получи едно общо по-добро благо и от всеки зависи.
С ген. Стоян Тонев, когото наследи на поста директор на ВМА
Росен Плевнелиев отличи проф. Николай Петров с орден "Стара планина" - първа степен с мечове, за заслугите му към страната, свързани с развитието на медицинската наука и практика
Премиерът Борисов гласува доверие на ген. Петров за реанимацията на здравеопазването
Ген. Петров е баща на три деца - дъщерята Никол, която е на 10 години, Руслана на 27 г. и Стефан на 23
С голямата си дъщеря Руслана, която е експерт по връзки с обществеността и журналистка
С любимия папагал, който му е подарък от пациент, но оставя във ВМА
