ЕКСКЛУЗИВНО! Новият здравен министър ген. Николай Петров в лична изповед пред ПИК TV и "Ретро": Децата ми се страхуват да не бъда очернен
Имах цял гараж с авточасти за първата си кола – „Москвич”
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Шефът на ВМА генерал-майор проф. Николай Петров е здравен министър в третото правителство на Бойко Борисов. Петров пое ръководството на военната болница, след като предходният й директор - Стоян Тонев, беше предаден на съд за ощетяване на хазната.
По време на мандата му начело на ВМА болницата изплати част от задълженията си. Преди да поеме ВМА, ген. Петров беше министър в служебното правителство на Марин Райков. Начело на ВМА е от 31 май 2014 г. с указ на президента.
От 1991 г е зам.-началник на отделението по анестезиология и анимация във ВМА- Бургас, след това е последователно ординатор, асистент, старши и главен асистент в болницата в София, а от 2004 г. е началник на катедрата по анестезиология, реанимация и интензивно лечение към ВМА. Специализирал е във Франция, Швейцария и САЩ.
- Ген. Петров, как се решихте да поемете този толкова напрегнат пост на здравен министър в редовен кабинет, защото вече сте били служебен, но е различно?
- Да, не мога да правя аналогия с предния път, когато бях тук. Беше много различно, защото тогава бях служебен министър и имахме засечено време с ясни, конкретни и краткосрочни задачи. Мисля, че заедно с екипа се справихме добре.
Но сега нещата са по-различни и си давам сметка за това, че хоризонтът е друг, очакванията са други. Не можем да подходим на принципа, че се иска успокоение на обстановката във време на избори, а се очакват решения. В момента сме в период на анализ, за да можем да сме наясно със ситуацията, от която тръгваме.
Другата седмица още започваме серия от срещи с организации и асоциации, за да погледнем и анализираме отвсякъде и да изкристализира посоката на действие, която, разбира се, ще бъде пречупена през програмата на правителството.
- Очакванията към вас са много големи, а вие сте поставили летвата високо, защото влизате като един от отличниците в кабинета – само с успешен опит зад гърба си до момента. Притеснява ли ви, че имате толкова много доверие?
- Да, очакванията наистина са много големи и ще направим с екипа ми всичко възможно да ги оправдаем, макар да е ясно, че нищо не става като с магическа пръчка, и то веднага и по най-добрия начин. Не сме магьосници, нормални хора сме, може би малко по-подредени и затова досега в миналото навсякъде да сме били ефективни с моите заместници. Надявам се да пренесем опита си тук и да положим основите добре. Каквото зависи от нас, ще направим и, дай Боже, резултатът да е добър. Има много групи на интереси в здравеопазването – на пациентите, на лекарите и сестрите, на бизнеса и е важно да се вземат всички страни предвид, за да се изгради стабилна система. Иначе наистина е сериозен ресор и е плашещо, но ще направим всичко по силите си.
- А ще ви помогне ли това, че сте анестезиолог и как избрахте точно тази професия?
- Моята мечта беше да стана лекар в бургаската военна болница и навремето шефът й ми каза, че ако искам да стане бързо, а не да чакам с години, трябва да специализирам анестезиология и реанимация, тъй като скоро се пенсионирали именно лекари от тези специалности.
После аз бързо се влюбих в динамиката на тази специалност и тя стана моя съдба, но мечтите ми стигаха дотам – да бъда лекар във военната болница. Не съм предполагал, че ще стигна по-нагоре и всичко, което ми се случи после – и доцентурата, и специализациите, ставаше някак последователно, без да съм го търсил. Просто се трудех. Но съм помнел откъде идвам – от Грудово, и не съм забравял кой съм. Останал съм много скромен и всичко, което ми се е случвало в живота, понякога ми е изглеждало като филм.
Вярвам, че за успех са нужни 50% труд и човек да даде максимума от себе си като усилия, но другите 50% са въпрос на възможности и късмет.
В тази връзка ще ви разкажа и един пример от моя живот. Пътуваме с баща ми до едно село в Благоевградско до Симитли, от което е родом – Градево. Карах москвича и му казах нещо, което много го нарани, и знам, че го заболя. Обвиних го, че не са ме записали в езикова гимназия, за да знам език и да мога да се развивам в професията си. Защото бях стигнал такова ниво, на което ми трябваше да знам чужд език, за да мога да специализирам в чужбина и да науча нещо повече, да се развия.
Тогава имах възможност за специализация във Франция. В продължение на една година по цял ден участвах в мозъчни операции, тогава бях в такова отделение, вечер след работа ходех на френски по два часа, после се прибирах към 9 часа и хапвах набързо да спя. В 1 през нощта си настройвах алармата и ставах да уча френски и да налея вода. Защото имаше режим на водата, а аз имах дете на 4 години и бебе на няколко месеца, за което трябваше много вода, тъй като нямаше тогава памперси, а само пелени, които се перяха.
Така - цяла година курсове и накрая се явих на конкурс във френското външно министерство, в който не участваше българска комисия, защото иначе без връзки нямаше да имам шанс. Явих се в три кръга и спечелих специализацията.
- Похвали ли ви баща ви след това?
- Той трудно хвали, най-големият ми критик е, но ме мотивира да се развивам.
- А как децата ви приеха предизвикателството с новия ви пост?
- Не съм ги питал, аз съм бащата и взимам решенията (смее се). Гледам, че големите се притесняват и знаят, че това е тежко министерство, има големи очаквания, а и много интереси и подводни камъни.
Но аз винаги мисля какво ще оставя, какво ще е, когато си тръгна, и искам да си тръгна с достойнство и чест. Както съм дошъл, така и ще работя. Виждали сме много пъти как хората са били очерняни, знаем какво стана и с ген. Тонев, Бог да го прости, и се надявам с работата си да не допусна това. Знам, че с екипа сме тук, за да работим добре, да се представим достойно и да направим нещо добро.
- Споменахте покойния вече ген. Тонев, от когото поехте поста във ВМА. Той доста преживя и явно му е коствало здравето. В какви отношения бяхте?
- Говорили сме много пъти и съм му го казвал и на него, извън коментарите за проблемите, които той имаше. Той направи много за отварянето на болницата и израстването на екипа с големи специалисти – проф. Владов, Салтиров, Кацаров и много други. Израснахме като имена в този, да го наречем, негов период.
Когато той дойде, болницата беше наполовина затворена и се оглеждаха помещения да се вземат за други цели, парното беше спряно. А той я отвори, направи и много ремонти и обновления.
Не е моя работа да коментирам кое на каква цена е купувано, но ние с колегите се опитахме и мисля, че успяхме да продължим направеното и да израсне болницата. Нашата политика беше да намалим разходите и сега ще направим това и в министерството, и в цялата система.
Нещата не са толкова сложни, но се иска преструктуриране и да се пренесе този модел.
Ще изградим матрица, която да се следва от всички отдели, болници и всички мениджъри и който намери начин да я приложи и следи за изпълнението, ще се докаже като добър мениджър. Ще дадем шанс на всеки и едва тогава ще се вземе решение дали някъде има нужда от смени.
- Споменахте, че сте карали „Москвич“. Каква беше първата ви кола и сега на каква ще се возите?
- Да, точно той беше. На един приятел от Бургас жена му беше стоматологична сестра и ни даваше борчета за пилене, които слагахме на една малка бормашина и щом се появеше ръжда, веднага я махахме, китосвахме и слагахме боя. Вярвах, че цял живот ще карам този „Москвич“, такива бяха времената. И имах цял гараж, пълен с авточасти за него, ако потрябва нещо. Тогава се зареждахме, защото не се знаеше кога пак ще има някоя част, ако ти потрябва.
Сега съм с мерцедес от НСО, но за мен това няма значение. Обичам си и личната кола – джип „Хюндай”, а жена ми кара най-малкия модел на същата марка.
Тази история ме върна и към 1995 г., когато си купих първата западна кола – истински бял лебед „Опел Кадет”. Бях във Франция на специализация и имаше голяма стачка на градския транспорт, всичко беше блокирано и тогава започнах да търся кола по обява. Харесах този опел, който ми се струваше прекрасен, въпреки че беше на 10 години, но в нашите тогавашни представи това си беше нова кола. Помня, че обидих французина, от когото я купих, като исках да ходим да го проверяваме на сервиз и го питах дали не е крадена колата. Той много се изненада и се обиди, но такива бяха у нас времената и аз си бях с балканското мислене.
- Как си почивате?
- Да ви кажа, нямам време за почивка и разпускане. По време на отпуската само – биричка следобед и сън, но и тогава съм на телефона и нямам моменти, в които да го изключвам. А сега - съвсем. Също и да спортувам, нямам време, често не се храня чак до следобед и съм само на кафета.
- А за музиката имате ли време? Взехте ли акордеона си от ВМА в новия кабинет?
- Не, тук нямам време и за това, а и мястото не предполага това.
- Трудно ли си тръгнахте от ВМА, разбрах от ваши колеги, че са ви изпратили с доста сълзи…
- И аз се учудих, защото мислех, че ще има банкет. Но ми стана приятно, като видях, че на хората им е мъчно, че се разделяме и ме изпращат с тъга и все с добри думи и пожелания.
Хубаво ми стана, че толкова хора са оценили това, което направихме заедно, обаждат се и сега, пишат ми есемеси и ми желаят успех. Оценили са, че подхождам с човещина, а дисциплината, която изисквам, е от полза за всички. То е и въпрос на личен пример. Аз я спазвам и те виждат как работя и самият аз и оценяват, че не само изисквам, но и давам личен пример.
- Вярващ ли сте?
- Виждате, че имам тук на бюрото Новия завет и често го чета. По делата и по плодовете се познават хората и вярвам в това, така че спазвам тези правила. Тук пише неща, които са вечни и проверени във времето. Това е най-големият учебник. По-често трябва да четем и така ще помогнем на България. И премиерът го каза – да вярваме в Бог, да сме смирени, да виждаме доброто. А не само да искаме и да забелязваме лошото, а да не виждаме ние самите какво правим и дали ние самите сме добри. Защото виждате, че ние се превръщаме в едно общество от недоволни хора. От цените не сме доволни, безработица има много. А ето - безработицата намалява, пътищата са по-добри, но това се забравя.
Ние трябва да си отваряме очите, а не да отидем в някоя пустинна държава с камъни и да се върнем, и да се сетим тогава колко е хубава България. Трябва да си отваряме очите за доброто. И всеки да прави съвестно и отговорно това, което трябва, и да си върши работата. А не само да гледа на другия работата, да не вижда той как върши своята и дали дава качество.
- Оптимист ли сте?
- Да, иначе нямаме шанс. Не съм прекалено голям мечтател, но съм оптимист, че както Ляпчев май беше казал - „Со кротце, со благо, со малко кютек”, ще се оправим. Но всеки трябва да направи нещо, за да се получи едно общо по-добро благо и от всеки зависи.
С ген. Стоян Тонев, когото наследи на поста директор на ВМА
Росен Плевнелиев отличи проф. Николай Петров с орден "Стара планина" - първа степен с мечове, за заслугите му към страната, свързани с развитието на медицинската наука и практика
Премиерът Борисов гласува доверие на ген. Петров за реанимацията на здравеопазването
Ген. Петров е баща на три деца - дъщерята Никол, която е на 10 години, Руслана на 27 г. и Стефан на 23
С голямата си дъщеря Руслана, която е експерт по връзки с обществеността и журналистка
С любимия папагал, който му е подарък от пациент, но оставя във ВМА
