ЕКСКЛУЗИВНО! Писателят Христо Стоянов пред ПИК: Чудя се как Стефан Цанев е чел стиховете си за партията, ухажвайки Доротея!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Христо Стоянов е един от най-скандалните български писатели. Открит, честен и прям, той винаги е заявявал позицията си - независимо от политически "повеи" или обществен "наклон".
През 1989 г. има заповед за интерниране от Смолян, а също и паспорт за чужбина, за екстрадиране от страната, заради стихове, посветени на Тодор Живков, както и за неговото гражданско поведение и позиция. След 1989 г. е многократно съден за журналистически публикации и заради „помашките“ си книги „Скритият живот на една помакиня“ и „Рязаният поп“. Заради романа си „Копелето - Евангелие от Юда“ беше и отлъчен от църквата. В момента Христо Стоянов живее във Варна.
- Г-н Стоянов, как бихте коментирали нашумелия тия дни "Бермудски триъгълник" Стефан Цанев - Димитър Иванов - Вежди Рашидов? Като заговорим за култура, като че ли все ни "припарва" - къса памет ли имаме, удобно забравени неща ли...
- Някои хора, разполагайки с медии - Стефан Цанев, разбира се, започнаха да създават една представа за себе си, съзнателно забравяйки нещата, които са били много отдавна. Т.е. в България литературата съществува като че ли само тогава, когато някой успее да създаде някаква митология за себе си. Стефан Цанев всъщност успява да създаде митология. Той е вечно удобен.
Аз имам едно есе, което бях писал навремето - "Удобният Стефан Цанев". Писането на стихотворения е някакъв инстинкт за себеиздаване. Винаги ми е бил интересен този казус (ако това въобще е казус) - как е ухажвал с тези стихове Доротея Тончева? Защото общо взето ние като млади поети (и не само ние, поетът по принцип) рецитира стиховете си, за да се хареса на жените. На мен ми е интересно, когато започнеш да рецитираш поемата "Аз питам" - в леглото, при своята любима, тя как го е гледала. Това са абсурдните неща! Вероятно и на вас са ви рецитирали стихове, защото не може да не са ви рецитирали стихове. Но едва ли са ви рецитирали точно такъв тип стихове. И на мен този казус ми е интересен. Това нещо ми е интересно. В случая би трябвало да попитаме Доротея Тончева как се е чувствала между тези стихове.
- А къде в тази връзка е опозицията с Димитър Иванов? Откъде взима този кураж Цанев, пишейки такива стихове в миналото, сега да се изправи и да каже: "Аз не съм такъв, не бях такъв!"?
- Ама той е написал "Български хроники". И вероятно там някъде се крие разковничето - че българинът е с къса памет. И вероятно е разчитал точно на късата памет на българина. Но все пак българинът не е едно-единствено същество, нали? Има и такива като мен. Или като хората от Западните покрайнини примерно, които не се страхуват от нищо. Не само такива като мен, разбира се има десетки хора, които помнят нещата, помнят стиховете му.
Реално погледнато, той винаги е бил на ръба на онова изречение: "Дайте, защото ще се разприказвам". Винаги е търсил точно това щекотливо състояние на околните. Т.е. с тази мнима свободолюбивост той реално погледнато е заплашвал винаги тези, от които е зависел. Така че неговото дисидентство е на това ниво. Иначе как ще си обясним това че... Аз съм го писал в моите мемоарни книги, те направиха двадесето издание. И там съм писал много за Стефан Цанев, ама страшно много. Включително и за Стефан, и за Радичков, и за много хора. За брата на Пешо Стоянов - Емо Стоянов, който две години беше изпратен от Кабинета на младия писател в братска Германия на специализация (от Съюза на писателите в крайна сметка).
Така че много неща се знаят. В това отношение съм с чиста съвест. Преди 17 години написах тези книги - има ги, черно на бяло. За тях Владо Костов беше писал, че е доживял български писател да напише такива истини.
- Да не би пък Стефан Цанев да показва, че е изживял вътрешен катарзис и че се е разкаял с този жест?
- Не, не. Тук идва точно този момент: "Дайте ми нещо, защото ще се разприказвам". При него не може да има катарзис. Човек, който рецитира на любимата си партийни стихове, извинявайте, не може да приказва така!
Днес гледах сутрешния блок по Нова телевизия - Методи Андреев спомена Коста Павлов, който наистина се държа достойно. Но малцина знаят, че Константин Павлов е носител на награда за стихотворение, посветено на Сталин. Така че всички те минават по някакъв начин през тази стърга. Друг е въпросът кога ще се спрат, кога ще се озаптят. Стефан Цанев така силно се беше засилил в цялата тази история, че той се спря едва 2015 година, реално погледнато.
- Голяма засилка...
- Да, голяма засилка е било. Наистина голяма засилка. Иван Радоев, лека му пръст, аз съм влюбен в него - един безкрайно достоен човек! Той имаше първата му стихосбирка "Бригадирски шинел", за което го плюеха по-късно. Защото описва любов между бригадирка и бригадир. Да, да, има го. Но това, че Иван 17 години не публикува нито един ред! Никъде! Той просто се държеше достойно и трупаше нещата си в един скрин. Този скрин какво знае!
Освен това Стефан беше главен драматург на театър "София". А драматург на театър "София" значи цензор, абсолютно сигурен човек! Да бъдеш главен редактор на нещо. Коцето Павлов беше главен редактор на Киноцентъра. Аз знам, че ако това излезе, ще скочат абсолютно всички срещу мен, но в крайна сметка нека да скачат! Тези неща трябва да се знаят. Главен редактор на Киноцентъра - това наистина значеше главен цензор. Защото си спомняме думите на Ленин: "Киното е най-мощното идеологическо оръжие в ръцете на работническата класа". Да имаш доверие на такъв човек, значи по някакъв начин този човек е спечелил доверието ти... В крайна сметка нека да имаме една ценностна система и да разберем, че историята не е литература. Историята е наука. А науката борави с факти, а не с митове.
