ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Алек Попов е един от най-четените и коментирани съвременни български писатели. Някои го смятат за скандален, други – за особняк. Едно обаче е безспорно – той е много талантлив. Романите му „Мисия Лондон” и „Черната кутия” се продадоха като топъл хляб. Същата участ навярно ще има последното му произведение – „Сестри Палавееви”.
- Преди години празнувахме 24 май с грандиозни манифестации, сега за повечето българи това е просто почивен ден. Как да го честваме, г-н Попов?
- Принципно съм против грандиозните манифестации и смятам, че те имат много малко общо с духа на този празник. Този ден би следвало да се празнува по- неформално, с повече литературни събития - четения, фестивали и пр. и по-малко официални речи. Няма как клишетата да събудят търсещия дух на знанието, нито да дадат особен тласък на мисълта. Когато словото не идва от сърцето и най-тържествените думи отекват кухо. Рутината, с която всяка година се повтарят едни и същи заклинания и ритуали, постепенно отчуждава по-будните хора и особено по-младите. За другите това е просто един почивен ден.
- Най-новата ви книга - „Сестри Палавееви”, е първият партизански роман, написан в посткомунистическия период. Защо избрахте този сюжет? Имате ли партизани в рода си?
- Първият партизански роман, разбира се, е казано в малко ироничен смисъл. Това не е историческа книга в истинския смисъл на думата. По-скоро „винтидж”, приключенски роман. Всъщност сюжетът ме избра, каквото и да означава това. Понякога ми се струва, че историите си набелязват някого, влизат в главата му и не го оставят на мира, докато не ги разкаже. Логиката на този избор не винаги е очевидна. И често няма нищо общо с биографията на човека. В моя род е имало комити, македонстващи, толстоисти, социалисти, както и тежки търговци, адвокати, учени.
Близък родственик на прабаба ми например е поетът Добри Чинтулов, написал „Вятър ечи, балкан стене”, „Стани, стани юнак балкански” и други революционни хитове. Имам прадядо, който бил знаменосец на чета в Илинденско-Преображенското въстание. Друг пък е делял една квартира с Васил Коларов по време на следването си в Грац. Изобщо картината е много пъстра. Това като че ли ми дава един многоизмерен поглед към миналото, позволява ми да го видя през повече очи, пречупено през призмата на различни светогледи и идеологии, често взаимно изключващи се. Нямам предразсъдъци, искам да кажа.
- В споменатия роман съжителстват герои с абсурдни характери и абсурдни псевдоними – Екстра Нина, Ленин, Медвед. Защо заложихте на тази еклектика?
- Характерите няма как да са абсурдни, а псевдонимите са по-скоро ексцентрични. Но това е белег на епохата. Докато четях документите за онова време, постоянно се натъквах на какви ли не нелегални имена - Цимента, Отеца, Трамвая. Тогава защо да няма Екстра Нина? Имената са от голямо значение за мен, понеже съдържат есенцията на характера. Винаги много съм се забавлявал да измислям имена - не само на хора, но и на местности, села, реки и др. Тук давам пълна свобода на въображението си.
- Според вас имало ли е сред партизаните истински патриоти, готови на саможертва?
- Във всяко революционно движение има такива хора. Това обаче не променя нищо, защото в крайна сметка надделяват съвсем други сили. Много е тънка границата между идеализма и фанатизма. Идеализмът понякога пречи на хората да осъзнаят очевидни неща. Друг път служи като удобно извинение за всякакви безобразия. Аз показвам как героите ми се променят под влияние на обстоятелствата и опита. Именно това ги прави симпатични, защото е много човешка черта. Не се променят само зомбитата.
-В ”Сестри Палавееви” описвате как две млади партизанки изразяват съчувствието си към измъчваната от полицаи Екстра Нина. Някои хора биха окачествили действията им като сексуален порив на „обратни” жени, който би отблъснал читателите...
- Едни може да отблъсне, на други ще се хареса. Човек не може да угоди на всички и не това е целта на писането. Ако няма предизвикателство в един текст, няма нерв. Това са неща, присъщи на човешката природа и следователно имат място в литературата.
- Романът ви „Мисия Лондон” представя българските посолства като абсурден свят, който все повече се оплесква. Има ли някаква прилика между измислената от вас действителност и държавата ни, наричана от нашенци Абсурдистан?
- Посолството е микрокосмос, в който се оглежда цялата държава. Тук става дума преди всичко за бюрократичната машина, която далеч не е уникална. Повечето държави работят по този начин, но някъде механизмите са по-смазани и по-точни. Мисля, че читателите на книгата отдавна са се произнесли по този въпрос. И то не само българските.
- Кой е най-големият абсурд в Абсурдистан?
- Онзи, който най-силно ни дразни в момента. Може да е някакъв незначителен битов детайл, в който за един миг се оглежда цялата ни действителност. Например нежеланието и неумението да се решават общите работи дори в рамките на една кооперация, което може да добие абсурдни размери. И в един момент човек си казва: ако не можем да оправим такава дреболия, какво остава за цялата държава? Да имаш държава е голяма отговорност, а не само повод да се биеш по гърдите и да ревеш: „Булгар, Булгар!”.
- Коя партия победи и коя загуби изборите за 42-то Народно събрание?
- Въпрос на гледна точка. Времето показва най-добре кой е победил и кой е загубил. По-важното е да не загубят българските граждани.
- Много хора заляха улиците на българските градове през февруари и март. Интелектуалците не участваха в протестите, държаха се като щрауси, зарили главите си в пясъка. Защо?
- Много мои колеги излязоха по този повод с дълбоки и силни текстове, които им правят чест. Теодора Димова, Георги Господинов, Ани Илков, Калин Терзийски, вероятно и други. Аз също дадох редица интервюта. Стига човек да чете, ще открие, че интелектуалците са били на мястото си, както впрочем винаги са били (ако не са по лагери и затвори!). Но техните гласове не са толкова пронизителни и никога няма да бъдат. Това е начинът, по който интелектуалците изразяват своята позиция - чрез текстове. Тази позиция не трябва непременно да повтаря клишетата на улицата. Най-лесно е да яхнеш вълната на народното недоволство и да печелиш дивиденти от позицията на „народен трибун”. Не видях никой да го направи, поне не и от хората, които ценя.
- Един от разказите ви се нарича „Мръсни сънища”. Сънувате ли понякога мръсни сънища? Кой е главният герой в тях?
- Сънищата играят важна роля в процеса на писането, поне при мен е така. Те са източник на идеи и ярка образност. Понякога сънувам цели истории, които обаче на сутринта сякаш се изпаряват. Остават само отделни детайли, които трудно могат да се свържат в един цялостен разказ.
- Мръсен сън в пролетна нощ, или нещо друго са скандалните подслушвания на политици, прокурори и др. у нас?
- Нещата, за които говорите, са елемент от грозната действителност, която ни заобикаля и до някаква степен - инструмент на съдбата. Всичко тайно ще стане явно. Казано е още в Библията.
- Как бихте реагирали, ако ви подслушват?
- Човек никога не трябва да изключва тази възможност. Като ми се случи, ще реагирам. Ако човек тръгне да си фантазира, далеч може да стигне. Подсказвате ми тема за цял роман!
-Какъв роман няма да напишете?
- По поръчка или по чужда идея.
-Някой от съвременните български писатели достоен ли е за Нобеловата награда по литература?
- Моето скромно мнение е, че във фокуса на интереса трябва да са онези, които поддържат жива голямата епична традиция. В момента това е Антон Дончев. За съжаление ние сякаш не умеем да ценим онова, което имаме и да го представим по един елегантен и достоен начин извън границите си.
- Възможно ли е в скоро време мишката да схруска книжката? Т.е. електронните книги да изместят хартиената литература?
- Не и в обозримото бъдеще. Освен ако не свършат суровините за производство на хартия. Аз лично нямам нищо против електронните книги. Понякога дори са по-удобни. Но истинската книга е автономна вещ, която съществува независимо в пространството и времето и това поражда едно особено чувство при съприкосновението с нея
