Последвайте ни в Google News Showcase
Понеделник, 22 септември 2014 г. 106 г. от обявяването на Независимостта на България. Седя си отзарана и си мисля за този национален празник, за тоя ден на Независимостта. Мисля си колко от тия 106 години сме били независими. И какво точно е зависело от нас, додето сме били независими. И колкото и странно да звучи, най-независими сме били до 1908 г., когато формално сме били зависими от Високата порта.
През 1885 г. българите извършиха Съединението, без да се допитат до никоя от великите сили и против волята на повечето от тях. През 1908 г. обявиха независимостта пак без да питат никой. Оттам нататък започват периоди на реалната зависимост от една или друга велика сила... Другият абсурд е, че за периода, през който сме били зависими от Турция, са се водели най-тежките ни битки за еманципация от опеката на Русия. Това са годините, когато българската нация трайно се разделя на русофили и русофоби.
Тъжни размисли са това, не са за празничен ден. Обаче пък в делничните не остава време…
„Ние сме под тежкия ботуш на географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път за нашествия. Сега сме възел на мирови съперничества. Затова се избиваха големите ни хора. И пак затова се осуетиха надеждите ни.”
Така завършва книгата си „Диктаторът. Нови проучвания за живота и личността на Стефан Стамболов” писателят и публицист Антон Страшимиров. Годината е 1935. На България предстои тежко десетилетие, което отново ще я тласне към труден и фатален избор. Предусещайки неизбежността на този избор Антон Страшимиров се обръща към отдавна захвърления ръкопис за Стамболов, разширява го, обогатява го, за да извади неговия пример от забравата, да покаже и на народа, и на неговите властници, големите рискове, които той крие.
Няма ли някога да настъпи краят на тази трагична за нас география? Изглежда, че няма. Явно краят на географията ще настъпи заедно с края на историята. Но понеже краят на историята се отложи, та и географията засега остава в сила. И географията продължава да ни прави историята.
Преди десетина дни на 11-я събор на русофилите (!) край язовир Копринка „националист № 1”, както го ласкае собственият му вестник, каза: „Ние следваме своя интерес, а нашият интерес е: да построим „Белене“, да направим „Южен поток“; да търгуваме с Русия; да свалим санкциите и да разширим нашите връзки с Русия; да вкараме инвестиции от Русия…”
Изключително български и патриотични идеи. Идеи, които те карат да си помислиш, че след Сидеров нищо в сферата на патриотизма не е невъзможно. Не е невъзможно дори да има интернационален национализъм.
Както беше казал Ал Капоне, с патриотизъм и малко рубли можеш да постигнеш много повече, отколкото с гол патриотизъм.
Чета какво е написал Алекс Алексиев за „Южен поток”: „Според данните на самия „Газпром“ 1 км. от газопровода струва около 7,5 млн. евро в България. В Западна Европа – Германия, Чехия, Холандия, струвал между 2,2 и 2,4 млн. евро. С 5 млн. евро повече… Според известния газов аналитик Михаил Корчомкин това значи, че 68% от цената на целия проект отива за това, което руснаците наричат „откат“, което значи комисионни…” От които щели да се възползват доста от защитниците на потока у нас. По 5 млн. на километър! На наша територия километрите са 540. Което прави откат от 2.7 млрд. евро. Има за всички. И за „Атака”, и за АБВ, и за БСП. И за латентните русофили във всички български партии. И за меркантилните русофили в медиите…
Данните на Алексиев изглеждат малко понадути. Предварителната цена, която беше съобщена, е 3.5 млрд. евро. Но през май изпълнителният директор на "Южен поток България" Игор Йолкин каза, че щяла да е по-ниска. С колко по-ниска не каза. Ако беше с много по-ниска, сигурно щеше да каже…
Пък Татяна Дончева каза друго: „Да си дадем сметка като българи за следното: Америка държи трасето да не напуска Украйна и синът на Джо Байдън, вицепрезидентът на САЩ, ръководи компанията, която е 49% собственик на тези тръби. Ама това нас защо трябва да ни интересува като българи?”
Трябва, трябва да ни интересува. Длъжни сме поне да проверим. Наистина на 12 май 2014 г., две седмици след визитата на Байдън в Украйна, компанията Burisma Holdings - най-големият частен производител на газ в Украйна, съобщи, че Хантър Байдън е станал член на съвета на директорите й и шеф на правния отдел. Заедно с него към директорите се присъединява и главният съветник на Джо Байдън в предизборната кампания през 2004 г. Девън Арчър. Компанията притежава лицензи за три ключови въглеводородни басейна в Украйна: Днепър-Донец (Източна Украйна), Карпатите (Западна Украйна) и Азовско-Кубан (Южна Украйна). По данни на rusiadnes.bg през 2013 г. тя е добивала по 1,8 млн. куб м природен газ за денонощие, или 54 млн. кубика месечно, като цялото количество се реализира на вътрешния украински пазар. Месечната консумация на Украйна по това време е била 1.27 млрд. куб. м. Какви тръби, какви пет лева. Пардон, рубли…
Та Дончева, като един истински социалист, малко е омесила истини с неистини. За момента украинците имат само намерение да продадат на европейски и американски инвеститори 49%, но не от тръбопровода, който е и си остава държавен, а от фирмата оператор на газопреносната система. Разбира се, всичко това в никакъв случай не означава, че САЩ нямат своите интереси, в това число и чисто икономически, в Украйна.
Но нека да мислим със собствения си акъл, а не с този на Алекс Алексиев и Таня Дончева. Не че нещо, но те явно са индоктринирани… България има нужда от „Южен поток”. Но! В руския вариант се решават само проблемите на Русия с Украйна. Ние пак си оставаме заложници на руската енергополитика. Във варианта, за който настоява ЕС, се решават и проблемите на енергийната диверсификация на България.
Колкото до АЕЦ „Белене”, нуждата от нея е повече от съмнителна. Всички анализи на бъдещото национално потребление и регионален пазар на еленергия дори и без 7-ми блок на „Козлодуй”, който червените се опитаха да изтъргуват с американците за „Южен поток”, показва, че нямаме нужда от тази централа. Разбира се Сидеров, Първанов, Миков никога няма да ви признаят тази истина. Идеологът на „Големия шлем” яростно се състезава с атакистите за гласовете на русофилите. Слава Богу, те не се оказаха толкова много. Имам предвид тези русофили, които са склонни да поставят руските интереси над българските. Обикновените хора, които симпатизират на Русия по исторически, православни, културни и т.н. причини, вероятно са много повече, но за щастие мислят различно от тях.
Обратното на Сидеров е военният министър Шаламанов, който поиска в своята "Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана" България да закупи ракети с по-голям обсег на действие. Защото: "Засилването на способностите на Русия за конвенционални военни действия провокира националните ни способности за отбрана…" В обществото остана съмнението, че тази визия е разработена в партньорство с президента Плевнелиев. Е, „визията” бързо беше денонсирана, но фактът, че се появи, е показателен за глупостта, която обитава някои високопоставени глави. Само болни мозъци могат да си въобразят, че можем да борим Русия с ракети. Можем да постигнем нещо единствено с умна национално отговорна политика. Но за нещастие за провеждането на такава политика са нужни определен тип политици, с каквито ние явно не разполагаме.
Ало, пенсиите! Специално за вас ще направя едно отклонение и ще ви съобщя, че лятото ни издави, но за сметка на това от Русия се задава люта зима. Арктическите циклони щели да се редуват с антициклони, които щели да докарат в Западна Европа леден въздух от Баренцово и Карско море. Прогнозата е на руската метеорологична служба, но знам ли, може да е и вярна…
На юг обаче се затопля. Лютви Местан беше поканен на инагурацията на турския президент Реджеп Ердоган. Имал и кратка лична среща с него. По снимката, публикувана в българските медии, можем да съдим за степента на затопляне и очакванията за бъдещето. На езика на приемащата страна позата, в която е заснет Местан, се нарича темане. Само между другото ще споменем, че пантюркиските утопии не са чужди на президента Ердоган и обкръжението му.
Независимостта не е еднократен акт. Тя е процес. Процес на ежедневна борба за отстояване на националните цели и интереси. И колкото по-малък и беден е един народ, толкова по-трудна е тази борба. Тя има начало, но няма край. Извоюването ѝ е далеч по-лесно, от отстояването ѝ. Една от причините се крие в това, че борбата за независимост по принцип обединява нацията, докато различните форми и начини на отстояването й я разединяват.
В тази борба няма място за никакви илюзии. Политиката на великите сили има своя логика, свои закони. Хуманизирането им е само цел, само движение, но в никакъв случай още не може да се приеме за резултат.
Ако днес беше жив Антон Страшимиров, вероятно щеше да напише: „Ние сме под тежкия ботуш на географията… Затова се купуват големите ни хора.”
