Простаците са мнозинство и избират онзи, който им отива на манталитета
Последвайте ни в Google News Showcase
Ако бъдещето търпи обещания, настоящето защо търпи лъжи? Вече четвърт век ни лъжат, но със страстното наше съдействие, на нас, лъганите и излъганите. Наскоро известен ляв политолог обясни, че това е съвсем нормална част от обществената игра – в капитализма бизнесът се стреми на всяка цена да дойде на власт, плаща преизборните кампании и после си осребрява фактурите на дарител. А тази част от бизнеса, която е заложила на онези, които са загубили в партийната битка за властта, ще чака следващите избори и отново ще си разтвори портфейлите...
До тук – добре, казал онзи, който падал от 13-тия етаж, преминавайки край 7-мия... Какъв е изходът за онези като нас, които не са и никога няма да бъдат до края на живота си сред т.н. едър български капитал? Отговорът, според същия заможен политолог, гласи: ами трудовите хора трябва да се обединят! Ха-ха, та хо-хо-хо! Тях отдавна ги обединява страхът от безработицата.
Трудовите хора няма как да се обединят в ефективна и мощна партия, която да защити интересите им. Защото мощна и масова партия се прави с пари, или с много пари, или с много, много пари. Или с външна материална подкрепа. И с акъл, прозорлив, циничен и точен, с който да се открият свободните обществени ниши, и те да се заемат от подходящи лица, които да отговарят на очакванията на лутащите се, наивни, нискочели избирители... Важно е да има мощен мозъчен център, който да ти измисли обществения образ, да ти избере удобните човечета, за да успее да убеди съответните кръгове на едрия капитал, да инвенстират колосални предизборни суми.
Да създадеш политическа пирамида, която подобно на финансовата, да привлече колкото се може повече будали. И трето – богати кандидати за бъдещи депутати, готови да си платят избираемото място в партийната листа.
Този трик проработи още с Бизнес блока на един усмихнат и мустакат българин, който громеше наляво и надясно червено-синята мъгла и за една бройка да стане президент. После някой реши, че тази партия играчка трябва да бъде издърпана от ръцете на смеещия се човек и той осъмна без уж своята партия, без кукличките и парцалките си. И без никаква подкрепа на т.нар. български бизнес.
Но къде се дяняха отведнъж хилядите му избиратели, вкарали го в парламента? Магически пръчки има само в приказките, но у нас политическите магьосници са жива реалност: омагьосаният електорат изведнъж се събуди и преди отново да заспи, се заблея по друга, поредна приказна приказчица.
Тогава понятието популизъм не ни беше известно -
бяхме още първокласници в училището по демокрация. А в него се оказа, че не се изучава нито един предмет, който да ти даде каквато и да е политическа грамотност. Поради което народът ни като цяло продължава да бъде скотски неграмотен – хал хабер си няма от реалната политика.
Не само това, но учителите по обществено мнение, гражданско поведение, по умствено развитие и до днес продължават да са откровени лъжци.
Припомням ви. Идва на власт един Командир и цялата държава го гледа в очите като бог, защото тя е научена да вярва на командирите. После се задава един цар и всички ахваме по него, защото след комунистите и командирите най-много знаем за великите ни царе. Но ето, че пак се чувстваме силно излъгани. По-скоро самоизлъгани.
Защо? Нима не участвахме масово в тази илюзия, която ни бе представена за реалност? Но ние в себе си никога няма да признаем, че също сме участници в онази поредна партийна пирамида, която рухна, но в която вложихме всичките си надежди, упования и доверие. А защо всичките? Заради масовата психоза, или заради опасенията, да не се минем, ако не сме пак с тълпата...
А сетне, когато по-умните от нас ни казаха, че проблемът на разочарованите не е проблем на очарованите, че никой насила не ни е карал да се отдадем изцяло на поредната политическа мимикрия, нашето неграмотно мнозинство отново не схвана къде му е грешката. Започна да я търси по стар народен обичай пак извън себе си.
Междувременно групировките си изпяха песента, някои излязоха от играта, други отидоха под земята, трети се крият още из чужбина.
Тогава зад декорите на демократичния спектакъл се появиха олигарсите, в чиито ръце попадна заграбеното от мутрите и всичкото ценно държавно имущество, уж закупено, но получено с благославията на страшния антикомунист Командир. И олигарсите решиха повече да не подкрепят с пари парламентарно представените партии, да се охарчват за лобита и за своя бройка хора. А сами да си направят свои партии, които да доближат бизнеса им на една ръка разстояние от властта.
Тук алчността на бившите комунисти, днес настоящи капиталисти, изправи различните олигархични кръгове един срещу друг. Защото е ясно, че без държавните поръчки и европейските фондове, бизнесът им е обречен. И затова различните центрове на задкулисието тръгнаха да се надпреварват кой по-удачно да прилъже и измами доверието на наивните полуградски, полуселски и селски маси у нас.
По същото това време нито лявото можеше да бъде интересно, нито дясното, което се разпадна, и тогава на авансцената се появи уж патриотичното начало. За първи път чухме някой да плаши на думи циганите, чийто битов тероризъм вилнееше с пълна сила. До момента никой властник не смееше да изрече истината за тези безчинства. Номерът хвана декиш и най-ниските страсти се събудиха, най-тинестите сили се разбълбукаха, и заканите на новия Левски подлудиха всички, които обичат да мразят всичко, което не е българско... Трябваше да минат две народни събрания и чак по средата на третото да се разбере от глухите и слепите, че зад най-успешната ни националистическа дружинка стои дядо Иван. Че в нея всичко дрънка на кухо. Че това е поредният псевдонароден цар Ивайло, поредният свинар, който е курдисан механизъм, със зададена програма да квичи като Хитлер, за да омайва масовия простак...
Защо трябваше три пъти да се гласува за този вид примамка, за да се разбере, че вокалният партиотизъм си е чист идиотизъм. Но не за тези, които го играят и възпяват, и които отмарят като арабаски шейхове в хиперскъпи хотели, а за онези, които са му били и ще бъдат съучастниците в поредната плитка лъжа. С появата на този гнусен национализъм у нас се сложи край на патриотичнато начало, което в същността си бе чиста проба неокомунизъм, възпаляващ тъпата тълпа.
Точно тогава се появи идеята за силната ръка. За тази роля трябваше да бъде излъчен мъжествен мъж, който да помете миньончето, самовлюбено като манекен. Трябваше Новият да успокои западните ни партньори, че България е европейска, а не ориентаталска държава. Но как да влезем в тази графа, когато у нас имаше само една уж лява партия, а в дясното някаква жалка Синя коалиция? Тогава играчите сториха най-логичното – щом имаме една уж лява, защо да нямаме и една нова, уж дясна партия? И силният човек дойде с големите си мускули, с простонародния си начин на говорене, и се сбраха под една фуражка бивши военни, милиционери, партийни секретари. Но играта загрубя и пак по това време сценаристите на политическия плащаден театър извадиха от ръкава си още един герой, който кой знае как и откъде хвърляше медийни бомби наляво и надясно, което го вкара за един мандат в парламента. Зададе се и друга партия, неприкрито олигархична, с лидерско име и червено дупе, но лидерска партия без лидер не става, и затова политическото шимпанзе изчезна в тъмната джунгла на едни невърнати, но взети кредити...
Стигна се до парадокса, че левите вождове си повярваха, че са леви, а десните милиционери се вживяха, че са десни и започнаха нова битка за властта, в която изгоряха всички по-бедни и по-жалки партийки. Защото ако нямаш пари да платиш на 25 000 души да бъдат твои наблюдатели и застъпници във всяко изборно бюро, големите централи си разпределят твоите бюлетини и колкото и да ти е силна подкрепата, оставаш извън борда. Справка – партията на телезизия СКАТ, партията на Кунева, чиито изборни успехи бяха абортирани в движение.
В близкато минало така бе прекарана и партията на д-р Дертлиев, която при първите следизборни резултати беше прескочила, макар и на ръба, изборната бариера. Но прибързаните антикомунистически изявления на нейните лидери, принудиха червените им братя по роза и юмрук, да ги изкюртират и затрият завинаги...
В крайна сметка се стигна до ново прегрупиране на здравите сили, в което ченгетата от протурското малцинство и ченгетата от проруското болшинство, заедно с Троянските кончета на социнтернационала ни управляват. Как? Като раздават захарни близалки на старците и на най-социално онепревданите. При това гузно, плахо и неуверено. Защото знаят, че икономиката и при тяхното управление продължава да затъва като бивол в блато, правителството не смее да почне болезнени реформи, а гледа да уреди своите партийни активисти. И да прави мили очи на хората с най-ниски доходи. Сякаш обществото е длъжно да им съчувства, защото те въобще не са работили, за да стигнат до социална пенсия, или много малко са работили. По-важното е, че чрез умилкване около тези изпаднали по своя вина в битова и духовна бедност нещастници, Орешарски и компания се надяват да получат гласовете им при идващите избори. Но дълбоко се лъжат. Тези, които са готови да получават подаяния, винаги са неблагодарни. Защото, ако раздадеш един милион по един лев на един милион бедняци, те пак ще са убедени, че правителството им се подиграва с тези жълти стотинки...
Но това управление съзнателно печели време, докато губи авторитет. Затова олигарсите, които измислиха хермефродитната коалиция на потенциалното мнозинство, решиха бързо да потърсят заместник на белокосото фюрерче и хвърлиха много средства да създадат по-приемлива за ЕС и за белите страни партийка. И пак разиграха патриотичната карта – забъркаха мастика с мента – от две частни дружини с по един процент и половина реално обществено влияние, плюс една част от селска дружба, плюс газирана течност от неколцина телеводещи, и май ще се получи успешно бизнес сдружение. То вече чука на портите на парламента.
Не ги ли е срам ли? Защо да ги е срам, у нас политиката е бизнес, а бизнесът се прави от бесрамни хора. Едно време имаше страх и срам, днес имаме безсрамие и безстрашие.
Какъв е простият извод? Че има много партии, а обикновените хора няма за кого да гласуват. Войната в Украйна дораздели обществото ни по оста Изток – Запад, но това е също заблуждаващо противопоставяне. На нас ни са нужни не поредните прости управляващи и обаятелни клоуни, а мъдри личности.
За жалост простаците са мнозинство в тази страна и то предпочита да избира онези, които му отиват на манталитета и умствения размер. И сетне се оплакват от поредната самозаблуда, че са подведени, излъгани от умелите мошеници.
Като гледам как край Дунава и другите по-големи реки придошлите води пак заливат едни и същи къщи, села, махали, и как всеки път чувам вайкания, че държавата трябва да ги спасява, да им построи къщи, да им купи телевизори и хладилници, всеки път си казвам, докато мнозинството в тази държавица не може да мисли една крачка напред, тя ще върви само назад.
Не може да схване този глупав българин, че не му е виновно нито времето, нито дъждът и снеготопенето. А това, че се стиска да си застрахова къщата, свинарника, овцата и кокошката. Не му се дават сто лева. Но после плаче с пълен глас за помощи.
Докато мнозинството не се научи да разчита политическия шахмат на задкулсието и българите не почнат да мислят най-сетне със собствения си мозък, а не с телевизора, който носят на раменете си вместо глави, като нация ще си останем при зяпането на договорени футболни мачове от родното първенство. Хич не се надявай, българино, че ще доживееш да дойдат на власт читавите сънародници. Тях, както и теб, никой няма да ги допусне в обществото на политиканстващите йезуити. Защото България продължава да бъде поробена. Този път от своите еничари.
