За паметта ни като българи, юнашкото хоро и пуцането след пет ракии
Последвайте ни в Google News Showcase
Едва ли е предполагал прапрадядо ми Рачо Венков Колев как ще тълкуват потомците му днешния ден. Тръгнал към Шипка като доброволец опълченец от четата на Цанко Дюстабанов. Имал късмета да се върне, но там, на върха, останали приятелите му, още момчета. Почернили се майките, заплакали годениците.. Живите продължили напред. Падналите в боя тръгнали с безсмъртния полк..
Та... си мисля на днешния ден, че е лесно да сме "историци на маса", да пуцаме родолюбиво и да тачим българщината, подрусвайки юнашко хоро след пет ракии. Лесно е да срежем миналото, да му лепнем етикет и да го запратим в ъгъла да се срамува, защото било "русофилско" или "русофобско". Лесно е да си патриот и да се биеш в гърдите до посиняване, когато не ти се налага да защитиш дома и семейството си, когато живееш в мирно време и единственият ти кахър е как да направиш бита си по-добър. Миналото не е тегоба, а част от пътя ни, извървян от всички преди нас. То е не просто памет, а белег, който всеки носи в сърцето си със свой знак и свой прочит.
Днес аз почитам не факта на Освобождението, а куража на тези незабравени момчета. Смелостта им да грабнат кремъклийките и да бранят домовете си. Обикновени българи, довчера орали земята. После дойде срамът.. После се случи държавническият позор.. Тогава е било на живот и смърт. И нищо повече. Нищо повече.
ПАМЕТ!
