ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Преди няколко дни разбрахме, че от 3 години насам в изданията свързани с г-н Цветан Василев, "Монитор", "Телеграф" и ТВ7, е имало 843 материала срещу съсобственика на "Икономедия", издател на "Дневник" и "Капитал", Иво Прокопиев. Обясненията за тези публикации могат да бъдат различни, но за всички е ясно, че основната причина за тази повишена активност е разкриването на информацията, че държавните предприятия държат парите си в една банка - тази на господин Василев.
Дванадесет години по-рано тогавашният главен прокурор на страната, Никола Филчев, подложи на данъчни проверки и разследване всички фирми, които бяха свързани с имената на Иво Прокопиев и Филип Харманджиев. Тогава атаката от страна на всемогъщата институция беше предизвикана от смелостта на издателите на "Дневник" и "Капитал" да публикуват журналистическо разследване за контрабандната търговия с антични предмети, в която бе замесен братът на главния прокурор. Повечето медии останаха мълчаливи свидетели на неравната битка и очакваха развоя й, преди да изразят позиция. Като че ли справедливостта зависеше от това кой ще излезе победител.
Причината да се върнем на тези събития е една – и тогава, и в момента избираме да бъдем мълчаливи свидетели на публичен линч и разрушаване на достойнството и репутацията на човек, съсобственик на една от малкото останали медии, които все още си позволяват да задават въпроси.
За какво всъщност не е виновен Иво Прокопиев? Засега ТВ7, "Монитор" и "Телеграф" не са го обвинили единствено за глобалното затопляне и за конфликта в Близкия изток. Той се оказа виновен и за цените на тока, и за това, че има успешен бизнес, и за това, че не се отказва от вестниците, и за това, че ръководеше Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България, и за това, че имаше желание и доверие да инвестира в държавата, и за това, че временно се оттегли от публичния живот и отиде в Сингапур, и за това, че продължи да посещава България и да плаща данъците си в нея, и за това, че познава президента, и за това, че партии го търсеха за съвет, и за това, че престанаха да го търсят за съвет... Списъкът става все по-дълъг, противоречив и абсурден.
През 2009 г., когато за първи път чух г-н Стефан Гамизов в ефир, ми се стори важно да припомня в писмо до "Капитал", че свободата на словото е основно право, но клеветата и умишленото рушене на репутацията на една личност в национален ефир не е свобода на словото. Притеснително е, че в момента господата Емил Георгиев, Стефан Гамизов и Николай Бареков се представят за защитници на истината и справедливостта. Ако това са говорителите на гражданското общество, тежко ни. Най-малкото легитимността им е спорна. Това, че гласовете им в ефир са така мощни, говори единствено за примирението на медиите.
Когато няма върховенство на закона и свободата на словото е спорна, демокрацията във всяка една страна е застрашена. България за съжаление не прави изключение. Институционализирането на публичния линч чрез медиен терор като средство за разправа с конкуренти би трябвало да предизвиква не само тревога, но и действие от страна на гражданското общество. Защото всеки един гражданин с позиция може да стане жертва на този терор. Мълчанието ни означава съгласие с несправедливостта.
Никой не може да бъде подлаган на публична разруха заради позициите си. Никой.
*За да улесня тези, които се интересуват кой с кого е свързан и какво е правил, заявявам официално, че съм съпруга на професор Илиян Михов, живея и работя от години в Сингапур, участвах в кампанията на президента Петър Стоянов, работих в Центъра за либерални стратегии и се гордея с приятелите си, сред които са Иво Прокопиев и Галя Прокопиева.
