Последвайте ни в Google News Showcase
Неловкостта в асансьора е един от най-странните социални феномени на нашето време. Можем да разговаряме с всички непознати, които срещаме по пътя до асансьора, но веднага щом влезем в него, замлъкваме, докато не стигнем до съответния етаж.
WINBET – забавление онлайн с над 2000 слот игри! (18+)
Всеки, който е бил в асансьор, е почувствал тази неловкост в някакъв момент, но защо ни засяга всички? За да отговорим на това, трябва да разгледаме въпроса от психологическа гледна точка, пишат от Axess 2.
Лично пространство
Всеки човек има невидима област, която смята за свое "лично пространство". Личното ни пространство, в което се чувстваме комфортно, и то с познати, обикновено е на широчината на разперените ни ръце.
В асансьора няма място за всеки човек да разполага с радиуса пространство за ръцете си и личното ни пространство обикновено е заето от някой, когото не познаваме. Въпреки че осъзнаваме, че няма кой да ни навреди, все пак липсата на този свободен периметър, в който де чувстваме добре, ни причинява психологическо неудобство.
Капан
Шансовете да останем в капан в асансьора при всяко едно пътуване са толкова нищожни, че не си струва да се изчисляват. Въпреки това, когато човек се качи в асансьор, за времето, необходимо да стигнем до етажа, който ни трябва, ние сме хванати в капан в малка метална кутия.
Част от нашата природа е да избягваме ситуации, в които можем да бъдем в капан. Това е и причината, макар да осъзнаваме, че шансът за проблем е минимален, когато сме в асансьори, да се чувстваме неспокойни, докато не осъзнаем, че отново сме "свободни".
Малко време
Общественият транспорт също е място, където сме нагъчкани и личното ни пространство е нарушено, но защо не се усеща по този начин? Това се дължи на времето, прекарано в обществения транспорт.
Докато във влак или автобус бихме могли да поговорим с непознат, ние прекарваме само няколко минути, а понякога и секунди, в асансьорите. Времето е толкова кратко, че няма смисъл да се разговаряме с никого, защото скоро ще се разделим.
Този факт ни кара да си мълчим, макар социалната етика да диктува, че все пак има нещо странно, което пък ни вкарва чувство на безспокойство.
