Звездите си спомнят соца за "ВИП брадър": Илияна Раева бягала от агенти на ДС, Коко Каменаров живеел по-добре

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Новият сезон на „ВИП брадър” е посветен на социализма и за това продуцентите събират забавни истории от онези времена. Всеки, който иска да сподели смешни, абсурдни или пък просто любопитни случки от тогава, може да ги сподели във фейсбук страницата на шоуто и после да влязат в риалити шоуто. Историите може да са истински или измислени,  свидетелски или пък разказани от трети лица – важното е да са интересни. Ето какво споделиха  първите 5 популярни участници в акцията:

Илиана Раева:

„Аз бях златно момиче /така се наричаха поколението състезателки по художествена гимнастика, които представят България в периода от 1976 до 1999 г./, а мъжът ми – футболна звезда /професия, позната със същото име и до днес/ - това ни правеше много интересни за Държавна сигурност и УБО / Управление безопасност и охрана, част от Държавна сигурност/, които ни следяха по”донос”. Ние бяхме млади, щастливи и влюбени и не искахме неканени “гости” помежду ни, затова всячески се опитвахме да им избягаме,  дори минавайки на червено по светофарите . Сега тази история изглежда смешна, но тогава беше тъжна.

Друга забавна, случка, за която се сещам в момента:  по онова време всички известни личности и спортисти ставаха членове на БКП. Това включваше задължително присъствие на събрания, които винаги се правеха в 7:30 сутринта. Аз бях млада и се случваше да закъснявам. След едно от закъсненията  ми публично ме порицаха и ме заплашиха, че ако още веднъж се случи ще бъда наказана. Аз веднага им отговорих, че нямам нищо против да ме накажат, ако искат, но аз съм млада и обичам да спя. На събранието имаше над 100 човека, половината от които зяпаха онемели от почуда, а другата половина плахо започнаха да се смеят.”

Георги Лозанов:

„Познавах една възрастна професорка, която на младини била партизанка и мечтаела в гората да се занимава с теория на литературата. Затова на 9 септември 1944 година, докато другите завземали казармата, пощата, кметството и пр., тя нахлула в университета с шмайзер в ръка и завзела катедрата по теория на литературата. Тъжната история е за Северна Корея – там не беше кой знае колко по-различно от другите соц страни, но сякаш Оруел си беше сложил очилата. Участвахме в последния Световен младежки фестивал – витрина на комунистическата пропаганда. По този повод в столицата Пхенян бяха построили много нови сгради и нашите домакини се хвалеха колко души са загинали при строежа им. Жертвите в името на Биг Брадър – без значение дали е военно или мирно време, създаваха авторитета на властта. По-късно разбрахме, че смените на работниците нарочно са били достатъчно дълги, за да падат от умора от скелето. Беше април и дърветата в центъра на града бяха цъфнали в чест на рождения ден на великия вожд Ким Ир Сен. Пак по-късно разбрахме, че специално, цвят по цвят, ги вързвали с парцалчета, за да ги развържат, когато му дойде времето. Смешната история, впрочем и тя колко ли е смешна, е за България скоро след 9 септември 1944 година. Един доста по-възрастен и по-разкрепостен познат ми разказваше, че тогава му се е налагало да спи само с миньончета, защото е било забранено след 22 часа жена да пребивава в квартирата на мъж, ако няма регистрация на адреса. И той е трябвало да ги крие в един кош за пране, когато мине проверка. По-едрите просто не се събирали в него.”

Проф. Андрей Пантев:

“Най-смешното дойде непосредствено след края на социализма, когато всички червени преподаватели станаха сини политолози. Най-тъжното - че кацането на Луната беше отразено с пет изречения.”  

Коко Каменаров:

„Смешно и тъжно е. Трябва да признаем (поне аз), че живяхме не чак толкова лошо тогава... Имам предвид не богато, но весело, безпаметно, без всякаква мисъл за "утре", полутайно празнувахме Великден и Коледа, полуявно не уважавахме почти нищо и което е най-важно - говорехме си много!  Опасявам се, че останалото е по-тъжно: не просто станахме циници, но и произведохме поколения от циници, "много" сме наясно с понятия като враг и вина, като определено свикнахме някой друг да ни е виновен, обичаме да броим чужди пари, умираме от смях, когато някой се пребие, вместо да хукнем да му помогнем...съвсем сигурни сме, че няма друго сирене и море, освен българското! Просто сме тежко комплексирани и е спешно да се научим отново да си говорим със света!”.