Зловещо! Стаята за смъртници в родните болници - никой не се е върнал от нея
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Всяка болница има своите тайни. Част от тях са скрити от лекарския екип, който предпочита да не говори за ужасите, случващи се в сградата на болничното заведение. По-точно това не са ужаси, а начин да се прикрие краят на безнадеждно болните, при които дори морфинът вече не помага, защото болките са адски, а виковете и стенанията смразяващи.
Повечето пациенти умират към 5 сутринта.
За всички тях почти във всяка болница съществува една стая с няколко легла. Наричат я Стаята на смъртниците, вероятно по аналог на онези килии в затворите, където осъденият на смърт чака да се изпълни екзекуцията. Единствената разлика между осъдения и болните е тази, че вторите нямат право на последно желание. А дори и да имат – нямат нито сили, нито глас да го споделят.
Стаята на смъртниците си има номер. Случва се да бъде 13, но може 14, 15 или 16. Медицинският персонал и санитарите се грижат от „а“ до „я“ за заминаващите си от този свят. Именно те присъстват неотлъчно до главите на болните, за да следят всяка глътка въздух.
Оказва се, че да бъдеш санитар в болница, не е лесна работа. Пред репортер, един от тях, който работи в известно столично здравно заведение разказа потресаващи истории за пациенти, които се лутат между земния и небесния свят.
Санитарят последен изпраща болния към неизвестното, което следва подир стаята на смъртниците
„Обвиняват ни, че пием, а ние просто нямаме друг избор. Не се оправдавам по този начин за шишенцето – 200 грама водка в джоба, което неотлъчно е с мен. Понякога тези 200 грама са малко и се налага да изтичам до близкото кафе за още едно патронче. Сгрява ми кръвта, дава ми енергия и ме прави смел. Като ударя първото копеляче, имам сила да блъскам количката с всякакви типове – припаднали баби реститутки и бабаити, пострадали в пиянска сватба“, споделя Цветан М., който, преди да стане санитар, е бил шофьор на линейка в Бърза помощ.
Първият му работен ден бил в стаята на смъртниците. Тогава за сефте чул, че има такава, но смело пристъпил да изпълнява служебните си задължения.
Макар да са повече хигиенисти, санитарите в болничните заведения са се специализирали в половин доктори.
„В таза стая попадат хората, за които вече няма какво да се направи. Разбира се, забранено е пред близките и роднините им да споменаваме, че се казва стаята на смъртниците, за да не всяваме допълнително паника. И без друго смъртта е процес, който трудно се преживява. Когато се опре до тази стая, е ясно – остават ти броени дни живот или няколко часа – обикновено от 3 до 4 часа. Това е време, през което всеки организъм по различен начин се бори с края. Болните се приковани към леглото, не стават, не се разхождат. По очите и по дишането им си личи, че краят идва. За нас, санитарите, личи и по нещото, което отива в легена. Секретите говорят много за болестите, за здравето и за последните вдишвания. Повечето неща, които знаем, сме ги научили от лекарите, които неволно се изпускат и ни дават наставления какво да извършим, докато те обръщат внимание на поредния пристигнал.
Стенанията в стаята на смъртниците са с доста високи децибели, но те се чуват и забелязват само от здравите хора. Гледката е потресаваща, защото всички са с особен сиво-черно или сивкаво-бял цвят на лицето. Няма грам руменина. Банките с различните течности за подсилване на организма по-скоро имат хуманна цел, отколкото животоспасяваща.
Понякога роднините сами се досещат, че става нещо фатално и питат: „Още колко остава?“. Питат, за да се сбогуват, да си простят, ако има нещо. Толкова са тъжни и отчаяни, че се доверяват и на нас, санитарите“, разказва Цветан М.
Той твърди, че не се е случвало пътник за оня свят да излезе жив от стаята на смъртниците. Чудеса там не ставали, макар че на всички се искало да получат знамение, че нещата не са толкова безнадеждни.
Повечето от пациентите напускали греховната Земя призори – обикновено към 5 сутринта, когато слънцето правило първите опити да пробие тъмнината. Нямало логично обяснение на ставащото. Движението в стаята било голямо – изкарвали едно тяло и докарвали друго на мястото му.
Сред задълженията на санитаря било да събуе чорапите му за да улесни по-нататъшната работа на „колегите“ от моргата.
„Такъв е краят на всички ни. Талонче с номер на палеца на крака – сигурният белег, че вече принадлежиш на миналото. Има нещо общо с раждането, когато на ръчичката ти слагат талонче с номер, дават ти име и те пускат да живееш. В случая обаче те блъскат към крематориума. А какво има след стаята на смъртниците, не мога да кажа. Това не се вижда, нито се усеща от нас обикновените граждани, които иначе минаваме за всезнайковци, но дълбоко в себе си сме едни страхливци. Аз съм виждал страха в очите на хората. И да ги питаш: „Ей, от какво се боиш?“, не знаят отговора. Според мен смъртта не е толкова страшна, колкото борбата за живот, да оцелееш, да имаш с какво да нахраниш семейството си“, философства нашият източник.
