ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Не бих си позволил опростенчески подход, най-малкото защото служебните ми ангажименти през новия век ми дадоха достатъчно близък поглед към темата. А най-вече – заради реалността на проблема и осезаемото му задълбочаване. Виждаме как в социалните мрежи се публикуват, приемат за чиста монета и споделят информации и коментари от източници, за които всеки по-съобразителен може да се досети, че не бива да им се доверява.
Но…
Не това вълнува онези, които измерват медийната грамотност и се вайкат за ниското й ниво. Те биха били доволни дори от пълното й отсъствие, стига аудиторията да възприема безкритично всичко, което й поднася европеевският елит. И тъй като това не се случва, изпадат почти в паника. Може би защото доходозависещите за тях оценки за усилията им да формоват или поне да формират общественото мнение ще бъдат негативни.
Според най-новото изследване на Фондация „Институт Отворено общество – София“ ние сме на последно място сред 27-те държави от ЕС в Индекса за медийна грамотност за настоящата година. А от общо 41 оценени страни в Европа заемаме едва 35-ата позиция. Особено обезпокоително според изследователите е, че най-уязвимите към дезинформация държави са тези, които – внимание! – са най-близо до войната в Украйна.
Колкото и да се чудят социолозите, няма нищо чак толкова загадъчно. Съседните на Украйна страни са най-застрашени от разрастването на войната. Освен големия риск, жителите им виждат и че почти нищо успокоително вече втора година не се случва. Въпреки санкциите срещу Русия и нарастващите оръжейни доставки за Украйна, мирът все повече се отдалечава. Обхванати от почти вапцаровското съмнение: „Комай ни лъжат тия синковци!“, хората, щат – не щат, си търсят други източници на информация. Близостта до Украйна им позволява да я намират не само в медиите и социалните мрежи, но и чрез пътуванията, както и с възможностите на роднинските и приятелските контакти. И ако се получи разминаване, логично е да вярват повече на очите си, на чутото от близки и познати, отколкото на официалната информация. Социолозите тълкуват това като ниска медийна грамотност. А то си е инстинкт за самосъхранение, който – поне в такива случаи личи – още не е смачкан.
България години наред е сред няколкото страни-членки с най-ниско доверие в европейските институции. Липсата на нужната свобода преди 1989 г. ни приучи да подлагаме на съмнение официалната информация. Все си споделяхме, макар и на ухо, какво са казали по „Свободна Европа“ или „БиБиСи“, че даже и близките до езика ни радиостанции малко на запад от нас. Този навик ни е полезен и днес, защото пречи да бъдем зомбирани. Отново търсим и други новини, освен поднасяните ни от властта и контролираните от нея медии. И това не е медийна неграмотност, напротив, грамотност е. Може да е несъвършена, непълна и дори епизодична, низвергвана от европеевските политици и интелектуалци, но е налична и върши работа. Помага да се прогледне извън официално спуснатата медийна реалност и да се изгради мнение, често невписващо се в мейнстрийма.
Бидейки безсилни да наложат по демократичен начин „правилния“ разказ за важните неща, което ще рече да въведат своето виждане за медийна грамотност, някои интелектуалци се настройват за похвати, типични за най-мракобесните времена. От техния кръг дойде настояването службите за сигурност да влязат в медиите, за да спрат чуждата пропаганда. Не е нещо ново – имали сме го първо при фашистката практика, после – при социализма. Добре е обаче да се припомни, че и в двата случая действащите лица се увенчаха с позор, а не със слава.
*Иво Първанов Атанасов е български политик от БСП, народен представител от парламентарната група на „Коалиция за България“ от област Кюстендил в 36, 37, 39, 40 i 41 Народно събрание и бивш член на Съвета за електронни медии.
Завършва специалност „Икономика на промишлеността“, а по професия е журналист.
Автор е на политическа сатира – „Леонардо от Лисиците“, „Стъклената къща“, „Парламентът като „Мъпет шоу“.
