ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Казват, че доверието се гради с години и се руши за минути. Но никой не казва какво се случва, ако доверието се е рушало с години. Какво се случва, ако доверието е съсипвано системно и целенасочено, научаваме в ситуация на криза. И тогава почваме да търсим кой е виновен. А то всички са виновни. И тези, които са харчили доверие с широки пръсти, и тези, които наивно са го подарявали. За това трябва да си дадем сметка, че това, което ни се случи тези дни, не беше обикновена банкова криза. Банкови кризи се случват навсякъде по света. Това при нас беше по-страшно, беше криза на доверието.
Тези дни си мислех кой трябва да излезе и да успокои този луднал народ, да го вразуми, да го спре от самоубийството. И не се сетих. Просто не можах да измисля българин, на когото другите българи да повярват. Няма такъв политик, няма такъв държавник, няма такъв интелектуалец… Ние не вярваме на никой и в нищо. Защото много пъти вече сме лъгани. И сега берем плодовете. Най-страшното не е това, че сме лъгани, страшното е, че ние вече няма да можем да вярваме. От лековерни към всякакви шарлатани, ние станахме скептични дори към рационалните идеи и личности. А без да вярваме няма смисъл…
Лековерието, пише Густав Льобон преди повече от 100 години, не е непременно отрицателна черта в народния характер. „Лековерието прави вярата възможна и пази традициите, които поддържат величието на една страна. Вяра в родината, вяра в един идеал, вяра в бъдещето – всички тези лостове на нашата деятелност са запазени от лековерието. Народите, които са изгубили напълно вярата заедно със своята душа, изгубват и пружините за действие. Бъдещето не е вече тяхно, а обществените връзки са скъсани. Залязвайки всеки ден, те бавно се присъединяват към онези раси, на които разрушителният скептицизъм е отбелязал края.”
За съжаление, „единственият начин да разбереш дали някой заслужава да му вярваш, е като му повярваш”. Но нима остана някой, на когото не сме повярвали? Има ли на кого да вярваме?
Елитът.
Класиците учеха, че класите се организират в партии. У нас партиите се организираха в класа, класата на богатите и свръхбогатите. Класите имат общи интереси. А класата на богатите притежава почти ексклузивно средствата да ги защитава. Класите на бедните могат истински (и само временно) да защитят своите интереси чрез деструкция, разрушение на съществуващото статукво, което задължително разрушава първо материалната основа на техния живот. Класата на богатите е добрата новина. Лошата е, че класата започва да се превръща в каста. Класата е сравнително отворена система, в нея може да се влива и нова кръв, включително и чиста. Кастата е затворена. Кастата не се променя, или, ако го прави, то е с темпове, невидими в рамките на човешкия живот. Още по-лошата новина е, че нашата каста е рекрутирана чрез случаен подбор. И да са играли роля някакви способности на избраните, то тези способности не са сред онези, с които хората обикновено се гордеят. Кастата е въпрос на дълга традиция. Нашето поколение трудно ще свикне с кастата. Но за децата ни ще е по-лесно, за внуците ни още по-лесно, за правнуците ни навярно вече ще е нормално… Следващото поколение на кастата също ще е различно. Кастата ще изучи децата си в най-добрите университети на запад, те ще се върнат образовани, с добри обноски, ще сменят тейковата бухалка с изтънчена манипулация…
Но кастата допуска една груба грешка. Въобразява си, че може да живее само с парите си, на обратната страна на разума на масата. Въобразява си, че богатството ще я защити и от престъпността, и от беззаконието, и от нелепостите в здравеопазването… Никой не може да живее добре в една разкапана държава. Едни могат да живеят по-добре от други, които живеят лошо, но относителното добро още не е добро.
Историята на революциите показва, че докато умните се наумуват и лудите се налудуват, тарикатите са надиплили пачките. Беззаконието става пречка за понататъшното им забогатяване. И те започват да инвестират в ред и законност. Трудно ми е да преценя дали тези 25 г. на бандитски грабеж не бяха достатъчни, или пък кастата е изключително алчна, но засега не виждам силите на осъзнатия интерес към подреждане на държавата. (Към реда и законността задължително причислявам и осигуряването на прилично материално битие на масите.) Управляващите се държат като в окупирана територия – крадат, източват, прехвърлят. Навярно някои от тях, а може би и повечето, не възнамеряват да споделят едно бъдеще с нас. И защо ли, ако могат да си купят друго наготово и в уредена държава.
„Народната интелигенция”.
Много хора у нас се самопричисляват към интелектуалния елит на нацията. Защото са знаещи, образовани, реализирани. Но не разбират, че принадлежността към този елит е по-скоро дълг, отколкото привилегия. Изисква чувство за отговорност, за достойнство, за мисия. Сред българския интелектуален елит „такива чувства се изповядват, но не се изпитват”. Не искам да говоря с имена. Всеки има своя списък от разочарования. Обажда ми се онзи ден колега, интелигент, политик, преподавател… С една дума един от тези, които обикновено наричат лидери на мнение. Говори по радиото, показва се по телевизора. Обади се да ми каже, че е споделил на стената си във Фейсбук мое мнение срещу банковата истерия. И между другото гордо ми съобщава, че той още преди три дена знаел и си изтеглил парите. И учения, и простия, от една кал сме направени всичките. Аз да си туря задника до дувара, пък после мога да давам кураж на другите да се борят за принципи, да спасяват света…
Така постъпиха през годините много български интелектуалци. Постараха се да спечелят нещичко за себе си и неусетно си похарчиха доверието. А „който е изгубил доверие, той няма какво повече да губи.” И сега ние нямаме едно балконче като онова на дядо Вазов, под което да идем да поплачем в моменти на национална мъка… Между учения и простия у нас се изкопа пропаст. Голяма и непреодолима пропаст. Пълна с омраза. Затова сложих „народна интелигенция” в кавички. Защото отдавна е отминало времето на Бойчо Огнянов… Сега е времето на Бойко Борисов. Сега, дето казваше Дядо Вазов, са настанали такива времена, щото Юрдановците да са прави и Фратювците да са честни. Накъдето и да се обърнеш, подлеци с изпрано минало.
Народът
В цялата тази история обикновените хора са най-малко виновни. Преди да ги обвиняваме за паниката, в която толкова лесно изпаднаха, трябва да попитаме колко труд и пот стои зад всеки спестен лев. Защото често, много често дори, зад малките сметки се крие голяма мъка, зад дребните спестявания стои огромен труд. Не знам защо Господ точно тук е сложил обратната пропорция, но е факт.
Масовото съзнание, колективната душа се различава почти напълно от индивидуалната душа. Всичко е различно – начин на мислене, подбуди за действие, дори интереси. (Льобон) Масата не е способна на критическо мислене. Масата иска ясни и прости образи. На нея не можеш и не бива да ѝ говориш с активи и капиталови адекватности. В ситуация на паника дори масата се разпада, всеки е враг на всеки, който се изпречи на пътя на индивидуалното спасение. Елиас Канети сравнява ситуацията с горящ театър. Призракът на страха, който е уплашил тълпата, този път може да е съвсем различен, от призрака през 1996-97 г. Но тя си го въобразява като онзи, когото вече е виждала. Затова тя иска да чува опровержение на предишните беди – фалит няма, пари има… И някой трябва да го направи. Това е времето, когато кухите фрази трябва де се заменят с реални действия.
Но и недоверието, както и лековерието, не е непременно отрицателна черта. Тези дни видяхме две различни тенденции, две посоки, в които изби недоверието ни. В трагедията във Варна, където доброволци се хвърлиха да помагат, защото не вярват, че държавата/общината ще направи нещо за жертвите… И кризата със спестяванията, предизвикана пак от хроничен дефицит на доверие в държавата. Искам да кажа, че нашето недоверие (и отчаяние) в държавата може да ни тласне към изграждане на така мечтаното гражданско общество, което на свой ред неизменно ще промени и държавата. Защото, нали, неволята… Но може да ни върне и назад към ордата (по Канети). Дано да е първото. Ще ми се да вярвам в това, защото нямам в какво друго да вярвам.
Когато на Господ му писнало да го занимават с всякакви човешки дреболии, той решил да се скрие. На върха на някоя планина, на дъното на морето, на далечна планета дори… Но съветниците му (специалистите му по кризисен пиар?) му обяснявали, че рано или късно хората ще го намерят. Един хитър ангел, или архангел, не им разбирам ранговете, го посъветвал да се скрие там, където никой никога няма да се сети да го потърси – в човека. И той и до днес си е там. Там трябва да го търсим. Богът, като общ образ на онези добродетели, които ни отличават от другите твари. Но това, което тази притча не казва, е, че когато Бог се скрил в човека, той открил, че и хитрият дявол е избрал същото убежище. И злото и доброто са в човека. Зависи какво ще извикаме.
Викането на Бога не е работа нито само на елита на една нация, нито само на нейната интелигенция, нито само на обикновените хора. Бог помага само на онези нации, които го викат дружно.
