ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Всъщност ако направим сравнение с предишни изследвания виждаме, че се движим в едни и същи рамки – между 22 и 25% бедни хора в България. Много от тях разчитат на държавата, за да се изправят и да излязат от този омагьосан кръг на обедняване.
Така че не може да се говори за състояние, което се е получило тази или миналата година. Данните на статистиката показват, че действията, които сме предприемали досега по-скоро задържат бедността, отколкото да я намаляват. Тази тенденция няма изгледи да се промени по няколко причини. Първо защото много често ние се стремим да помогнем на бедните да се справят със зимата, с труден момент в живота си, с някоя болест или нещо от този род. Но много по-малко са усилията ни да предотвратим бедността.
Досега политиката и действията ни са насочени към това да му помогнем да престане да бъде заплашен от глада. Въпросът е защо стигаме до това положение. След като борбата с последиците не променя нещата, не е ли време да започнем да се борим с причините. А най-интересното е, че на всички са ни ясни причините. Значи или сме влезли в някакво русло и отчитаме успеха на политиката ни с размера на парите, които даваме.
Ако погледнете отчетите, ще видите, че на всеки избор и или при изготвянето на всеки републикански бюджет ние твърдим, че догодина ще е по-добре, защото ще отделим повече пари за социални помощи. Оказва се обаче, че такива действия не постигат резултат. Това е видно и от последните данни на НСИ. Големият проблем е, че познаваме причините, но не правим нищо, за да преодолеем проблема – защо като знаем какво трябва да се прави, не го правим. Безспорно всички държави, които са минавали през кризисни периоди като България, стигат до един и същ извод. А именно – бедността се бори не със социални помощи, а се бори чрез квалификация, изграждане на по-голям капацитет на отделния човек, с даване на по-широки възможности сам да е отговорен за себе си, за живота си, за семейството си.
Т.е. класикът е прав като казва, че „спасяването на давещия се е преди всичко в ръцете на самия давещ се”. Това означава много сериозна, радикална, вероятно затова и толкова трудна, промяна в живота ни, а и в политиката. Ние носим в себе си наследството на последните 70 години – а то гласи „аз искам колкото може повече държава”. Голяма част от обществото искаме, чакаме, настояваме държавата да ни реши проблема.
Последният принос в тази народопсихологична черта имат работодателите. Във всяка развита пазарна икономика работодателите са тези, които казват на държавата „не се бъркайте, където не ви е работа”, „оправяйте държавата и не пречете на бизнеса и на пазара на труда”. Докато, погледнете у нас – самите работодатели настояват държавата да се намесва. Погледнете уредбите в сферата на труда – всяка година се увеличават регулациите, което означава, че се увеличава присъствието на държавата.
Виждаме, че няма ефект и резултат. Всички знаем, че царят е гол, всички знаем, че огромната част от българските предприятия, които са микропредприятия /с по-малко от 10 работници/, не могат да спазват тази тежка и тромава нормативна уредба. И не я спазват. На всички ни е ясно, че е така, но нищо не правим – един и същ Кодекс на труда и за „Лукойл” и за баничарницата в квартала. В крайна сметка статистиката казва – въпреки многобройните уредби, въпреки свръхдържавата, бедността не се променя.
Това означава, че този път, по който сме поели, в добрия вариант ще поддържа бедността на тези нива, които ги имаме. Ако това ни устройва като общество, ако това ни е целта, значи сме напипали пътя. Ако искаме обаче да сведем бедността до нивата в онези страни, които взимаме за пример – а там бедността се движи между 5 и 8%, ще видим, че пътят ни не е верният. Не може в България в момента да има над 800 центрове за професионално обучение, които имат капацитета да обучат половин Европа, а българските работодатели да заявяват, че не могат да намерят подходящи работници за новите дейности, които въвеждат. Започваме да говорим за внос на чужденци.
При условие, че имаме официално около 10% безработица, през лятото на морето имаше хотели, където обслужващият персонал бяха молдовци. Всичко това показва защо сме стигнали до тези статистически данни. Вероятно през следващите години управляващите ще отчитат по-добри резултати, просто защото вероятно ще имаме малко по-големи бюджети. След като отчитаме успеха на една политика по размера на парите, които сме дали за нея, ще отчитаме и по-добра политика.
Това, за съжаление, е илюзия и заблуда. Затова всъщност не се виждат крайните резултати. Просто само с формално увеличаване на парите за една политика, няма как политиката да стане успешна. Следващият много сериозен проблем, който се очертава в социалната политика в България, това ще бъде проблемът с растящия дял на възрастните хора. Това е процес, който е обективен и може да се изчисли за следващите 25 – 30 години как нараства този дял на възрастните хора. Това означава, че обществото ни трябва да се готви за нов кръстопът.
Трябва да изберем дали ще виждаме растящ брой болни възрастни хора и растящ брой възрастни хора, които не могат сами да се справят, ще виждаме случаи, в които ще се скъса естествената връзка между стари и нови работници… Ако искаме да видим това, можем да продължим по пътя, по който се движим. Ако, обаче, искаме да видим как възрастните хора се превръщат в изключителна ценност на българското общество, как те предават опита си на младите си колеги, да видим как здравеопазването започва да се променя с оглед на потребностите на възрастните болни, това означава да променим политиката в социалната сфера, в здравеопазването, пазара на труда. / ------- Иван Нейков, председател на УС на Балканския институт по труда и социалната политика, бивш социален министър.
