Иво Атанасов за ПИК: Когато танцувахме "Je T'aime", някои слушаха Муслим Магомаев. а сега ни нарочват за путинисти
Последвайте ни в Google News Showcase
В памет на Джейн Бъркин
Водачът на балканчето, което изръмжа до мен, ме изненада с въпроса дали живея на „Бирюзов“. В онези години това беше името на част от „Дондуков“, в която намерих първата си студентска квартира, почти срещу сегашното Дарик радио. Оказахме се от два-три дни колеги в Икономическия, и то в една и съща група, пък и съседи. Яхнах задната седалка и оттогава редовно отивахме на лекции и се връщахме с мотопеда. Бръмчахме по спокойните софийски улици, профучавахме дори край сградите, в които сега са Президентството и Народното събрание, но някак си още не ме вълнуваха. Не само защото нямаше как дори и на сън да си представя, че ще дойде време да работя във всяка от тях, но и затова, че колегата имаше магнетофон и вече беше успял да ми пусне не знам колко пъти, но все недостатъчно, „Je t’aime” на Серж Гензбур и Джейн Бъркин.
С това парче най-бързо се навиват момичетата, напътстваше ме колегата, много им влияе. Лесно му беше на него – отслужил, възмъжал, а мен ме имаха за детето на групата. Тъкмо тогава беше решено младежите първо да отбиват военния си дълг, а после да следват. А аз бях тръгнал толкова рано на училище, че все още бях невръстен за казармата и щях да я изкарам след института. Всички наоколо бяха по-възрастни, колежките – поне с една година, а колегите – с три-четири, някои и с десетина, имаше дори семейни.
Мелодията и любовните стонове в „Je t’aime“ ускоряваха и моя пулс, но какво от това. С мен танцуваха само когато се налагаше да се избавят от някой обожател или пък ако искаха да възбудят нечия ревност. И непрекъснато поглеждаха през рамото ми дали се получава желаният ефект. Навярно защото бях „only seventeen“, както с основание се натъжаваше и вокалистът на „Юрая Хийп“ в „Gypsy“. Аз обаче не бързах да се влюбя като Дейвид Байрън, защото след като дори на него му казваха да чака, нямаше как да се надявам на нещо по-оптимистично за себе си. Пък и годината беше 1970-а, бях гледал в кино „Сердика“ „Особен урок“ и тъжният финал на невъзможната любов между набора ми (Рено Верле) и по-възрастната красавица (Натали Делон) вече ми беше обеца на сърцето.
Впрочем, и в песента на Джейн Бъркин и Серж Генсбур единият пее: „Je t’aime!“, но другият учудва с: „Moi non plus!“. Не бяхме добре с френския, но докато първото прошепване беше напълно ясно, второто малко странно се превеждаше като: „Не и аз!“ и дори „Нито пък аз!“ На английски звучеше: „Me neither!“, т.е., и тук: „Нито пък аз!“ Ето, това „Moi non plus!“ рискувах да получа, ако си бях позволил да скъся дистанцията в някой танц. Сегашните млади едва ли биха повярвали, но тъкмо липсата на неизвестност тогава доста удължи периода на платоническото ми отношение към нежния пол. И не защото бях нерешителен или се боях да направя първата стъпка. Напротив, не се страхувах дори в първите пещерни дни на демокрацията, когато всяко мое появяване на улицата бе посрещано с освирквания, ругатни и заплахи. Просто смятах, мисля го и до днес, че е добре да си наясно какво място заемаш в живота на другия, на другите, на обществото, на държавата. А не да си в плен на илюзии като някои с набързо напомпан рейтинг, които си въобразяват, че вече са много нещо. И изпадат в истерия, когато одобрението към тях издиша.
Отношенията в „Жьо т’ем“ са тържество не на платоническата, а по-скоро на плътската любов. Не толкова директно, както в шестващата по това време песен „Whole Lotta Love“ на „Лед Зепелин“, но не и кой знае колко иносказателно. Робърт Плант иска да даде на партньорката си всеки инч от своята любов. При Джейн Бъркин и Серж Генсбур е същото, но не дотам скандално – с метафората за голия остров и вълната, която приижда към него и се връща. Песента е сътворена през 1967 г. по молба на Бриджит Бардо. Двамата с Гензбур я записват, но не я издават, защото в един момент актрисата я намира за твърде възмутителна. Две години по-късно излиза първият официален запис, като женската партия вече е поверена на Джейн Бъркин. Колкото и да е абсурдно при днешните ценности, тогава тананикането, наподобяващо секс, предизвиква негодувание в Западна Европа и песента е забранена за излъчване в Италия, Испания, Швеция… Дори и във Великобритания, въпреки че първоначално парчето оглавява класациите на Острова.
Пък на „Бирюзов“ в София си я слушахме. Тогава някои стигаха в музикалните си търсения до Муслим Магомаев (нищо против него!), а сега ни имат за путинисти. А ние просто сме нормални. Това обаче не ни е позволено и не ни се прощава. Искат да сме като тях – ту такива, ту инакви.
Има да чакат!
Иво Атанасов
Иво Първанов Атанасов е български политик от БСП, народен представител от Кюстендилския избирателен район в 36, 37, 38, 39 и 40 Народно събрание. Секретар на Президента на РБ (2009-2012) и член на Съвета за електронни медии (2013-2019).
Завършва икономика в УНСС, а по професия е журналист с повече от 2 500 публикации. Автор е на пет книги с есета и политическа сатира: „Парламентът като „Мъпет шоу“, „Особена точка“, „Леонардо от Лисиците“, „Стъклената къща“ и „Алпинистът без въже“.
Член на СБЖ и СБП.
