Биволь пое просветителската мисия на Уикилийкс
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Машината, която убива тайни, не е просто „Уикилийкс” или фотокопирната машина, на която са преснимани „Документите на Пентагона”, нито анонимната мрежа „TOR” или дори интернет. Това е живата идея, продължаваща да се развива в съзнанието на всички онези, които имат за цел да заличат институционалната потайност в света”, пише Анди Грийнбърг в книгата си „Уикилийкс – машината, която убива тайни”, която излезе на български с логото на „Милениум”. Авторът разказва за борбата на киберпънкарите, уикилийкърите и хактавистите за освобождаване на информацията и така да предотвратят манипулациите от страна на властта.
Цяла глава в книгата е посветена на България и сайта „Биволь”. Грийнбърг пътува до нашата страна, за да добие по-добра престава за скандалните грами на бившия посланик на САЩ у нас Джеймс Пардю, в които Бойко Борисов е посочен като част от организираната престъпност.
Ето какво пише Грийнбърг за „Биволь”:
С излизането офлайн на споделянето на „Уикилийкс” и липсата на сигурна алтернатива новороденото движение за изтичания пресъхва. С едно изключение. През декември 2010 г. „Болканлийкс”, сайт за изтичания на българската групировка за разследваща журналистика, наречена „Биволъ”, се появява онлайн със слоган под главата: „Балканите вече нямат тайни”. Когато проверих сайта, видях, че използва Скритата услуга на „TOR” за споделяне, рядък знак за проява на интелигентност в сигурността измежду новата реколта подражатели. Но от друга страна, приличаше на всички останали неясни, лишени от изтичания кандидати за славата на „Уикилийкс” от Брюксел до Джакарта.
По-късно същия месец „Болканлийкс” публикува уърд файл с бележка, че документът е предоставен чрез „TOR” сървъра на сайта. Това е меморандум на българското Министерство на енергетиката, очертаващ изграждането на атомна електроцентрала като съвместен проект на България и Русия. Поради важността на меморандума изглежда странно, че уърд файлът е написан от служител на частна фирма. Но той не разкрива истински доказателства за корупция, а меморандумът е достъпен дори на сайта на Министерството на енергетиката. Едва ли това е най-пикантното изтичане в света.
Само няколко дни по-късно на сайта се появява друг документ, отново получен чрез „TOR”. Това е писмо от един прокурор до друг, включващо списък с трийсет имена на българи, всички прокурори и съдии от най-висшите нива на съдилищата в страната, които освен това са масони. „Това не е незаконно (да бъдеш масон)”, отбелязва „Болканлийкс” в бележка към документа. „Но дали тяхната клетва да защитават публичния интерес има приоритет пред клетвата, дадена пред „братството”? Вероятно председателят на етичната комисия към ВСС Цони Цонев, който е член на ложата, има отговор на този въпрос.”
Участието на България в движението за изтичания се разгаря.
Следващото разкритие се появява скоро след това и е удар: стотина страници документи. Това е пълният запис, час по час, от подслушванията по разследването за подкуп срещу бившия български министър на отбраната, съдия и бивш главен секретар на Министерството на финансите. Те съдържат открити обсъждания на това, какви подкупи иска всяко ниво на съдебната власт по различни въпроси, толкова хиляди български лева за това престъпление, толкова хиляди за този договор. „За първи път се публикуват пълните текстове на тези СРС-та, които са истински наръчник за технологията на даване на подкуп в съдебната система”, пише представителят на „Болканлийкс”.
Това е първият истински пробив за сайта. И докато десетки други сайтове за изтичания са пуснати през следващите месеци само без да произвеждат нищо, самотната българска струйка информация продължава да тече. Няколко месеца по-късно сайтът публикува документ от гръцката прокуратура срещу българския прокурор от най-високо ниво Росен Димов. Излиза наяве, че девет години преди назначаването му за прокурор приятелката на Димов и двама гърци са обвинени, но не и осъдени, в Солун за контрабанда и пране на пари.
След това предлага препис на потулено признание на свидетел, твърдящ, че е бил принуден от прокурор да промени мнението си по казус с недвижим имот в София. Има и списък с частични имена и идентификационни номера на трийсет и седем неразкрити бивши членове на Държавна сигурност, бруталната тайна полиция на България по време на комунистическия режим в страната. „Болканлийкс” е успял: самотен лъч на успеха в диаспората на изтичанията.
Затова през лятото на 2011 г. посещавам Атанас Чобанов, един от основателите на „Болканлийкс”. Срещаме се пред бучащия фонтан Сен Мишел в Париж, където живее като изгнаник през последните две десетилетия. Чобанов се появява с тениска, рекламираща „Биволь”, малкия новинарски сайт, породил „Болканлийкс”, с логото на български „Биволь” и девиза му, изписан на кирилица: „Съ рогата напредъ!”. Той е дребен мъж, с обръсната глава, уши на елф и вечно набола няколкодневна прошарена брада. Когато сядаме отвън в кафене близо до Сорбоната, блесва закачливата му усмивка.
– Току-що получихме две нови изтичания, доста добри са – казва той с акцент, в който се смесват нотки на френски и български. Единият от тези документи е по-скоро скучен: бюджетът на българските национални железници, показващ, че са затънали в дългове. Другият е значително по-интересен: пълният препис от делото на Ангел Дончев, български прокурор, който наскоро е признат за виновен в изнудване на друг прокурор, когото заплашил с разследване за корупция и нападение от страховитата полиция на антимафиотите, известна като „барети”.
Делото е засекретено в съда, но изтичането съдържа пълните трийсет и три страници от транскрибирани телефонни разговори. В тези подслушвания изнудваният прокурор споменава, че има къща за един милион долара и печели по десет хиляди евро на месец, много повече, отколкото получава обикновен прокурор. Чобанов смята, че делото е закрито, за да се избегнат разкрития за прокурора ищец, тъй като той разкрива престъпления на ответника. Изтъква още, че според стенограмата всички прокурори, замесени в делото, са масони.
– Дебела работа! – казва Чобанов, като клати глава и се подсмихва.
Както обикновено, двете нови пратки са предоставени чрез Скритата услуга на „TOR” на сайта „Болканлийкс”. Съвсем малко документи се получават в „Болканлийкс” чрез обикновена поща. Чобанов приписва рядко срещания успех на сайта за изтичания отчасти на фанатичното спазване на строгата анонимност – нищо не се приема през имейл, съобщение от „Фейсбук” или чат протокола IRC.
– „TOR” не е дружелюбен към потребителя – казва Чобанов. – Написахме подробно обяснение как се инсталира, как се свързва и така нататък. Но това е въпрос на възпитание. Трябва да научим хората да използват анонимността, да ги накараме да я използват.
Признава, че липсата на гъвкавост в системата вероятно отблъсква някои от лийкърите.
– В крайна сметка избрахме по-малко удобство при използването и по-голяма анонимност. И това действа. Имаме постъпления. В дългосрочен план си струва да имаме тази сигурност. Започват да ни вярват, защото не издаваме източниците си. Защото даже не знаем кои са те.
Но репутацията на „Болканлийкс” се дължи на нещо повече от технологията му. Сайтът и неговият родител Bivol.bg, имат две публични лица и повече от дузина, които работят зад кулисите: Чобанов и един добре познат български журналист, Асен Йорданов. Те представляват странна двойка: Чобанов е дребен, гологлав и весел, докато Йорданов е едър, прошарен, с мрачен израз. Но притежават едно общо рядко качество: и двамата имат впечатляваща журналистическа история в страна, в която повечето медии функционират като беззъби придатъци на държавата.
– Репортерите в България или са изплашени, или са купени – казва Чобанов. – Пари и страх.
В България вестниците често имат договори с правителствените агенции да пускат новини и реклами в тяхна полза.
Доходоносен поток, който подхранва културата на автоцензура, обяснява Чобанов. Много собственици на медии са в тесни връзки с правителството. Според класацията на „Репортери без граници” свободата на печата в страната е най-малка от всички страни в Европейския съюз.
А откъм тъмната страна на системата с морков и тояга журналистите периодично са подложени на ужасяващи нападения. През 2006 г. апартаментът на телевизионния журналист Васил Иванов, който разследва организираната престъпност в страната, е взривен от бомба. Писателят, пишещ за мафията, Георги Стоев е прострелян фатално в центъра на София през 2008 г. Друг, Огнян Стефанов, преживява побой с чукове през същата година и повечето кости в тялото му са изпочупени. Никой не е обвинен по нито един от трите случая. Традицията на сплашването в журналистиката води назад към комунистическото управление, когато българският дисидент Георги Марков, тогава живеещ в Лондон, е прободен с върха на чадър от шпионин, представящ се за търговец на антики. Острието вкарва топче с рицинова отрова в крака на Марков и той умира в болница три дни по-късно.
Йорданов и Чобанов живеят в два противоположни края на Европа. Като пребивава в Париж и скрива сървърите на „Болканлийкс” на сигурно място някъде из Франция, Чобанов и оборудването на сайта са защитени от властите и мафията в родината му. Йорданов, който още живее в Източна България, в град Бургас, няма такава защита.
Нито един от двамата не е имунизиран срещу атаки. Семейната къща на Чобанов в югоизточната част на България е посетена от длъжностни лица, които твърдят, че е построена незаконно, „Репортери без граници” описват това в доклада си като типична тактика за сплашване, често следвана от насилие. През 2008 г. Йорданов едва не е убит в родния си град от нападател с нож.
Подобно на подклажданите от властите и мафията проверки на сигурността, това, което не убива двамата, само доказва журналистическата им сила и ги прави неподкупни в очите на лийкърите. Враждебността на българските власти вероятно им помага да спечелят доверието и на най-полезния от всичките им източници: Джулиан Асанж.
Чобанов, Йорданов и група български журналисти седят около масата пред кафене в слънчевия български курортен град Варвара. Чобанов е водил семинар за използването на криптиране, „ТOR” и прокси услуги за репортери, за да могат да защитят източниците и самите себе си. Сега пият бира, ядат пържени скариди, извадени от Черно море, и си разменят мръсни вицове на български. Превеждат и един за мен, който включва Владимир Путин, Дмитрий Медведев и проститутка.
Чобанов седи до Йорданов и изглежда по-скоро хилав до своя здрав партньор с квадратно тяло. По-дребният болканлийкър отново носи тениска с бивол. Затова го питам защо новинарският му сайт използва това животно като свой символ.
Отговаря ми Йорданов. Едрият българин носи чифт силно издраскани очила, имитация на марката Oakley, половинседмична твърда набола брада, черна риза, покриваща здравия торс над черните шорти, сандали и кожен калъф за мобилния телефон на колана. В невежите ми американски очи изглежда като карикатура на източноевропейски главорез на почивка.
– Биволът е много специално животно - произнася бавно четирийсет и девет годишният репортер с плътен славянски акцент. – Това е най-интелигентното животно. Много по-интелигентно от кучето. Има идеална памет. Имало едно време малко биволче, набито много жестоко от един човек – продължава по начин, който не подсказва дали разказва лична история, или нещо като езоповска басня. – То пораснало и след осем години избягало от стадото. Когато го открили, то било убило и стъпкало до неузнаваемост същия човек. Биволът надушил мъжа от петнайсет километра. И ние сме като биволите – заключава Йорданов безизразно.
– Не прощаваме, не забравяме! – обяснява Чобанов с лека усмивка, като цитира мотото на анонимните хакери.
Чобанов ми е споменавал мимоходом, че Йорданов е бил пастир и е отглеждал биволи, преди да стане разследващ журналист. Затова го питам как в крайна сметка кариерата му се е развила по такъв невероятен начин.
Последва дълга пауза. След това Йорданов проговаря, но мога да усетя по тишината, настанила се около масата, че съм докоснал погрешна тема за разговор на слънце по обед.
– Бях на двайсет и четири години. Бях женен за жена, която много обичах. И открих, че моята жена, тази същата, която обичах повече от всичко на света, е агент на тайните служби – казва просто той. – Шпионираше ме в собствения ми дом. Затова напуснах града и станах животновъд.
Оставям темата, изглежда, за облекчение на всички присъстващи. Но няколко часа по-късно, по време на друго прекъсване на тренировъчните курсове, Асен Йорданов ми разказва историята си.
През 40-те години дядото на Йорданов е командир в българската съпротива и предвожда партизански отряд в планините в югоизточната част на страната срещу нацистите и официалното българско правителство, с което са в съюз. Но дори след преминаването на България на страната на съюзниците към края на войната и по-късното й превръщане в съветски сателит комунистическото правителство се отнасяло с подозрение към политическата дейност на дядото на Йорданов.
На двайсет и осми март 1947 г. личният лекар поставя на дядото на Йорданов уж рутинна инжекция. Той умира половин час по-късно, пред очите на двайсет и седем годишната си съпруга и техния седемгодишен син, бащата на Асен Йорданов. Така и не е извършена аутопсия.
Искат от бабата на Йорданов да подпише декларация, с която прекъсва всичките си връзки с починалия си съпруг. Тя отказва, така че заедно със семейството й стават врагове на държавата, отбягвани и игнорирани дори от съседите си близо десетилетие. Асен Йорданов израства под сянката на тези години, надвиснала над детството му. Баща му става писател и известен поет в България, а младият Йорданов преминава през училище, като публикува стихове и есета в местните вестници. Завършва университета „Свети Константин Преславски” с високи оценки и изпълнява военната си служба с отличие в район близо до границата с Турция. Йорданов обикновено стои настрани от политиката, но не крие ненавистта си към комунистическия режим.
– Знаех, че обществото ни върви към задънена улица, и не се страхувах да го кажа – казва той.
Докато работи по магистърската си работа по българска литература и филология, започва работа като аудио- и видеоинженер в местния театър в Бургас. Именно там среща изключително красивата, дребничка турска актриса, на двайсет и четири години, с тъмна къса коса и кафяви очи. Моли я да се омъжи за него три дни по-късно.
Били съпруг и съпруга от една година, когато приятел на Йорданов от властите му се обадил и предложил да се видят на разходка в бургаския парк. Там развълнуваният приятел му разказва за подробен доклад, на който попаднал, и го моли да обещае, че никога няма да разкрие източника си. Докладът е писан от жената на Йорданов под псевдонима „Кристина”. Тя е платен информатор на същите тайни служби, които са извършили убийството на дядо му. През последната година е наблюдавала и е докладвала всяка негова и на родителите му дума. Книгите, които четял. Вицовете, които разказвал на приятелите си.
– Когато разбрах, не знаех кое е истинско и кое фалшиво, кое е истина и кое лъжа. Мислите в главата ми станаха на каша – споделя Йорданов. Тръгнал си от парка като вцепенен, в състояние на стъписано отричане.
Йорданов разказва, че жена му отхвърлила обвиненията му, после си признала, след това се сринала и заплакала за прошка. Обещала да прекрати работата си за тайните служби, която започнала преди шест години като студентка в София.
– Но знаех, че когато веднъж си станал част от тази система, не можеш да се измъкнеш – казва той. – Това не е болест, която може да бъде излекувана.
Чувствал се дълбоко предаден от българското общество, така че просто го напуснал.
Йорданов се развел с жена си и започнал период на скитане из Странджа планина. Минал през места, където живеели едва шепа хора, и накрая се установил в село с около трийсетина души, подслонил се в изоставена сграда в покрайнините му. Нямал електричество, носел водата, която използвал, от скалите на километър отсреща и спрял да подстригва косата и брадата си. Прекарал месеци, без да говори.
– Не исках повече никога да виждам човешко лице – казва той. – Исках да живея по други закони. Да избягам от човешките.
За да се издържа, Йорданов работел като пастир в кооперативното стопанство. Нямал никакви разходи и в крайна сметка успял да спести достатъчно, за да купи три крави, бивол, а по-късно десет овце и три кози, и започнал да продава млякото им. Доставчиците на фураж, които научили, че е враг на народа, отказали да му продават, така че той отглеждал собствен овес, боб, царевица и люцерна, като наемал местни хора, за да му помагат в грижата за културите.
След първата година като пастир напуснал подслона си и отишъл в горите, за да живее със стадото. Когато животните се скитали сред дивата природа, той се скитал с тях, яздел коне, а понякога и самите биволи. Спял в колиба, която намерил в гората, по-често на земята, в пещери или под дървета, където и да е, когато нощта падала. Така неговата странстваща ферма нараснала на 150 животни.
Йорданов прекарал близо пет години по този начин. Получавал писма и понякога телефонни обаждания от най-близкото село веднъж седмично. След това в края на 1992 г. случайно научил от седемдесет и три годишната си баба, че баща му се мести в София. Така че продал любимото си стадо и се върнал в града, за да се грижи за нея.
Когато се върнал в Бургас, открил, че българското общество е напълно променено – ако не в проядената си сърцевина, то на повърхността. Комунистическият режим, който разбил живота му, бил демонтиран и сглобен наново в ръцете на няколко здраво свързани олигарси. Тайните служби на Държавна сигурност се изпарили като име, но много от същите лица били намерили мястото си в новата власт.
Една година живял в състояние на културен шок, наемал се на временна работа в строителството и като докер на Бургаското пристанище без амбиция или посока. След това приятел му казал за свободно място в „Дневен Труд”, най-големия вестник в страната. С името на баща си и обучението си по литература Йорданов получил работата.
Само за няколко месеца Йорданов открива, че има дарба да получава експлозивни истории директно от източниците.
– Изглежда, с мен хората се чувстват в безопасност да споделят всичко – казва простичко. Показва необичайно безстрашие в публикуването на статии за мафиотски убийства, правителствена корупция и приватизацията на ресурсите на страната и скоро на него се гледа като на един от най-добрите разследващи журналисти в източната част на държавата.
По време на войната в Югославия в средата на 90-те Сърбия е поставена под международно ембарго. Вследствие на това българското източно крайбрежие на Черно море срещу Русия става доходоносен контрабанден път. През 1994 г. Йорданов установява чрез поверителни източници, че бургаското летище е използвано в сложна схема с участието на местната мафия и правителството. Недекларирани танкери пристигат натоварени с петрол, цигари, оръжия и злато, и се регистрират на митницата на летището, вместо на пристанището, за да се скрият техните товари.
Публикува историята на осем страници във вестник „Неделен Стандарт” и незабавно е изправен пред поредица съдебни процеси за клевета. Всички в края на краищата отпадат, а началникът на митниците в Бургас е обвинен в контрабанда и осъден.
На следващата година Йорданов научава, че фабрика на север от Бургас е използвана за незаконно производство на цигари. Прониква в имота, прави снимки и публикува историята. Скоро след това получава първата си смъртна заплаха, писмо, доставено от пратеник, който го посъветвал „да си запази място за паметник в гробищата”. Полицията атакува фабриката и я затваря. Започва двугодишно разследване срещу замесени политици и бизнесмени, което загадъчно приключва без арести.
Внезапно Йорданов прекъсва разказа си. Слънцето е залязло и той сваля очилата си, за да разкрие разположени дълбоко и тъжни очи.
– Искам да спра тук и да кажа нещо – казва той. – Един от хората, замесени във фабриката, която разкрих, беше Бойко Борисов. Днес той е министър-председател на България. А преди шестнайсет години показах, че той е престъпник.
Много преди дори да си помисли, че може да вземе активно участие в движението за изтичания, Атанас Чобанов е пионер на друг метод за хактивизъм: тероризъм с текстови съобщения.
Чобанов знае още от младежките си години, че София просто не е мястото, където неговият начин на свободно мислене може да съществува: отказва да влезе в местната комунистическа партия и е уволнен от работата си на ниска позиция в индустрията, на която е принудително „разпределен” от българското правителство. Когато Желязната завеса се вдига през 1989 г., спечелва стипендия в университет Париж Запад и без колебание се мести в парижкия Латински квартал.
Чобанов продължава образованието си с докторска степен по лингвистика и става способен компютърен учен, работещ над анализа на голяма база данни говорима и писмена реч, в търсене на произхода на човешкия език. Но когато новините от България започват да се процеждат отвъд границите й, през разрастващите се интернет новинарски медии, за него става трудно да пренебрегва политическите новини от родината си – а също така вижда и възможност да помогне. През 2004 г. създава организация за българи, живеещи в чужбина, и става издател на насочения към България „Парижки вести”, в който атакува наричаната от него „бавна и глупава” администрация и разобличава случаи като разточителния, направен без конкурс трийсет и пет годишен договор за магистрала, предложен през 2006 г.
– Това беше моят скромен начин да се боря за нормалност – казва той.
Един от проблемите, които най-силно разгневяват Чобанов, е данъкът за здравно осигуряване, въведен за всички българи: както за седемте милиона, които живеят в страната, така и за един милион или повече, които са емигрирали след разпадането на Съветския съюз. Дори хората, които плащат за здравни услуги в чужбина, трябва да се изръсят със сума, равностойна на хиляди долари, или рискуват да платят трупащите се глоби, ако някога отново стъпят в страната. Законът става по-безсмислен от всякога след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. Но въпреки огромния гняв на имигрантите в незаинтересования парламент няма инициатива за намаляването или премахването на данъка, засягащ тези, които не могат да гласуват срещу него.
Точно преди Коледа през 2008 г. един български вестник прави грешката да публикува мобилните телефони на всички членове на парламента в страната с обръщение към българските граждани да се чувстват поканени да им изпращат пожелания за новата година.
Чобанов не пропуска възможността и препраща списъка до хиляди българи по света, призовавайки ги да изпращат SMS съобщения с настояване данъкът да бъде премахнат.
Скоро повече от десет хиляди подкрепящи петицията заливат пощенските кутии на депутатите с повече от деветдесет текста на ден и парализират телефоните им със законна версия на същата атака, чрез която Анонимните спират уебсайтовете на „Виза” и „Мастър Кард”. Вестниците и законотворците осъждат тактиката и я наричат „есемес тероризъм”. Един депутат, който подкрепя законопроекта за отмяна на данъка, излиза с публично извинение пред парламента. Но Чобанов печели: законопроектът срещу данъка минава. Днес той се смее на използването на думата „тероризъм” при описанието на номера с мобилните телефони.
– Хората, плащащи заплатите на депутатите, имат право да се свържат с тях – казва той и повдига рамене.
В България Йорданов води други битки – без защитата на разстоянието от хиляди километри между Париж и София.
През 2007 г. той и колежката му Мария Николаева, репортерка във вестник „Политика”, разравят политическото решение, което ще позволи отделянето на екологично защитена крайбрежна ивица на седемдесет километра южно от Бургас, както и свалянето на защитата й, купуване на безценица и превръщането й в луксозен почивен комплекс. Други парцели от бившия природен резерват са раздадени на държавни служители, техните семейства и дори служител на полицията, отговорен за разследването на възможни етични нарушения от страна на кмета, премахнал защитения статут на земята.
Двамата репортери подготвят серия от материали за първа страница във вестник „Политика”, разобличаващи корупционните сделки, като наричат поредицата „Кръстоносният поход срещу Странджа”. Когато първата статия излиза, Николаева е посетена от двама мъже в редакцията на вестника. Те хвърлят днешния брой на бюрото и подмятат няколко груби забележки за сигурността на сградата.
– Много добре знаете, че не трябва да пишете такива неща – казват те. – Знаете какво се случва с любопитните журналисти. Заливат ги с киселина.
Двамата намекват за Ана Заркова, репортерка от „Дневен Труд”, която през 1998 г. е залята със сярна киселина на автобусна спирка по лицето и тялото, след като публикува разследване за българския трафик на хора. Лявото й око е толкова сериозно засегнато, че се налага да бъде премахнато оперативно.
Охранителните камерите на вестника заснемат регистрационния номер на колата на мъжете, заплашили Николаева, и записът е предоставен на полицията. Не са извършени арести.
Тя и Йорданов отказват да спрат. Напротив, Николаева се стреми към колкото може повече телевизионни участия и дава възможно най-много интервюта във вестниците, за да разпространи и даде гласност на заплахите срещу нея.
След първата публикация от серията Йорданов разбира, че някой в Бургас опитва да приложи друга стратегия за цензура, като изкупува всички броеве на вестника от разпространителя, преди да бъдат доставени до будките. Когато излиза следващият брой, той отива при разпространителя рано сутринта, напълва колата си с вестници и сам ги разнася до местните търговци на дребно.
Дързостта на Йорданов не остава незабелязана. Тя едва не му струва живота.
„Златаров” е тиха, зелена павирана улица само на няколко пресечки от бургаския парк и плажа. Носи името на български химик и писател, който храбро се е борил в защита на евреите в страната през Втората световна война. В седем вечерта на 20 декември 2007 г. слънцето вече е залязло, но по-голямата част от уличното осветление не работи, като оставя тротоарите почти потънали в мрак.
Йорданов върви към апартамента си по тихата уличка, когато мъж с черна маска за ски се насочва рязко към него от задънен пасаж от лявата му страна и препречва пътя на Йорданов. Едва зърва фигурата, докато инстинктивно отскача назад. Ножът на мъжа се стрелва към гърдите на Йорданов и пронизва палтото, пуловера и кожата му. Но Йорданов изтръгва острието от ръката на мъжа и го удря в маскираното лице, докато го държи за ризата. Усеща две пробождания от болка внезапно да се разливат по гърба му. Двама други мъже са дошли от другия ъгъл и го удрят по гърба, ръцете, краката с метални прътове – един го блъсва в тила. Той пуска първия и започва да рита назад към другите двама, но те бързо се оттеглят в тъмнината – четвърти сграбчва обезвредения нападател с ножа и набързо го повлича. Йорданов е твърде тежко наранен, за да ги последва, и остава следващите два дни в болница с тъмни вътрешни кръвоизливи, покриващи ръцете, краката, горната и задната част на главата му, разпростиращи се като виолетови крила по плешките му.
В Париж Чобанов работи временно за „Репортери без граници”, когато научава за нападението. Той интервюира Йорданов по телефона от името на групата и двамата стават приятели. По-късно откриват, че бабата и дядото на Чобанов и Йорданов живеят в един и същ квартал в Бургас. Техните дядовци са се познавали по време на войната, а семейството на Чобанов е едно от малкото, които признавали съществуването на бабата на Йорданов и я посещавали след убийството на дядото на Йорданов.
Йорданов казва на Чобанов, че не възнамерява да се огъва пред главорезите, които едва не са го убили. Всъщност възнамерява да разшири още повече журналистическата си независимост: иска да създаде свой собствен новинарски уебсайт, свободен от каквито и да било правителствени или корпоративни връзки. И иска Чобанов, като компютърно подготвен репортер с подходящо географско местонахождение, да му помогне.
Наричат го „Биволь”. Още в първите си месеци сайтът оказва непосредствено влияние. Румяна Желева, българският министър на външните работи, е предложена за представител в Европейската комисия. Йорданов и Чобанов помагат за разкриването на отношенията й с Държавна сигурност и финансовите връзки, които тя не успява да прикрие, като показват, че продължава да притежава консултантска фирма много след като е твърдяла, че няма интереси в нея. Историята предизвиква разследване на Желева, което е отразено от чуждите медии и в крайна сметка води до подаването на оставката й не само в ЕС, но и от министерското кресло.
Въпреки ранния им успех Чобанов усеща, че традиционният тип разследвания на Йорданов за политически скандали става опасен: една нощ през септември 2008 г. журналистът Огнян Стефанов е причакан пред ресторант в София и брутално е пребит с чукове и метални пръти. Оставен е, защото го смятали за мъртъв, със счупени ръце и крака и тежко мозъчно сътресение, и едва оцелява. В този случай атаката има ново измерение: жертвата се е опитала – и не е успяла – да запази анонимност.
Стефанов тайно е бил редактор на блога „Опасните новини”, който десет дни по-рано е публикувал история, основана на изтичане на информация, показваща, че служители в новата служба за разузнаване ДАНС са замесени в контрабанден кръг. ДАНС, чието име се превежда „Държавна агенция за национална сигурност”, е основана същата година с очаквания, че ще се бори с организираната престъпност. По някакъв начин тя е идентифицирала Стефанов.
При правителственото разследване, последвало побоя над Стефанов, и чрез още анонимни изтичания на информация е разкрито, че ДАНС е ангажирана с масово подслушване на журналисти и държавни служители. (Към 2010 г. българското правителство извършва около петнайсет хиляди подслушвания годишно, близо двеста пъти повече на глава от населението, отколкото са докладвани в Съединените щати същата година.) Масовото наблюдение и стратегията за сплашване на Държавна сигурност от ерата на комунизма са живи и процъфтяват.
Чобанов знае, че „Биволь” се нуждае от нови начини да защити себе си и източниците си. Така че той просто пише „анонимни споделяния” в Гугъл. Скоро започва да открива многобройните подаръци, осигурени от шифропънковете за журналистите: криптиращата имейли програма PGP, криптиращата съобщения система Off-the-record, софтуера за анонимност „TOR”. И „Уикилийкс”.
Българският поклонник на технологиите веднага е запленен от техническите методи и пълното безстрашие на сайта. Започва да наблюдава отблизо изтичанията му и дори експериментира, като качва непроверен документ, изпратен от източник, с надеждата, че тази загадъчна група би могла да установи достоверността му и да го публикува за широката публика. Документът, написан на български, никога не се появява на сайта.
Едва след започването на Кейбългейт Чобанов започва да осъзнава пълната мощ на модела на „Уикилийкс” – не само да защитава журналистиката, но и потенциално да я усъвършенства. В чат в „Скайп” с още няколко журналисти и технолози, които работят от време на време с „Биволь”, те предлагат идеята за сайт за изтичания на информация, който ще публикува документи, фокусирани на местно ниво, които „Уикилийкс” не би публикувал, спринцовка за прицелено инжектиране на изтичания за Балканите и съседите им вместо маркуч, насочен към света като цяло. За няколко дни те регистрират URL адреса и качват сайт с SSL защита и Скритата услуга на „TOR” в центъра за данни OVH във френския град Рубе, същия, който за кратко приютява публикациите на „Уикилийкс”, преди те да мигрират в Швеция.
За радост на Йорданов и Чобанов, документите потичат веднага в анонимния информационен портал на „Болканлийкс”, от споразумението за ядрената енергетика до записите за съдебни подкупи: солиден, неопровержимо доказателство от първоизточника, получено чрез криптографска анонимност.
Но Чобанов не е Тим Мей и „Болканлийкс” не е BlackNet. Българите не просто искат да докажат, че силата на криптографията и анонимността може да прониква в тайните на институциите; като всички добри журналисти, той и колегите му са по следите на възможно най-големите истории – и ги надушват, дълбоко скрити, в по-голямата част все още непубликуваните грами, получени от „Уикилийкс”, за които Брадли Манинг обещава, че ще засегнат всяка страна в света.
След критиките, понесени от „Уикилийкс” заради масовото пускане на документите от Афганистан, групата възприема „политика за минимизиране на вредите”, която предполага редактиране на имената на потенциални информатори на Държавния департамент или други засегнати личности, които биха били застрашени от разкритията. Това означава, че малката група е зависима от връзките си с медийните си партньори като „Гардиън” и „Ню Йорк Таймс”, за да бъде прегледана огромната колекция от текстове и внимателно да бъдат редактирани имената, преди грамите да могат да бъдат публикувани.
Този мъчителен процес означава, че изтичанията се точат бавно като меласа. До март, почти четири месеца след както започва Кейбългейт, само пет хиляди от четвърт милиона грами са се появили наяве. „Уикилийкс” публикува покана в профила си в „Туитър” да се включат повече медия организации. Чобанов пише имейл до „Уикилийкс” с молба „Биволь” да получи 978-те грами от посолството в София. Отговор няма.
Една от публикуваните грами особено смущава и огорчава Чобанов и Йорданов: това е доклад на американския посланик Джеймс Пардю за състоянието на организираната престъпност в България и нейните изключително добри връзки с правителството. След редакцията на доклада обаче от партньорите на „Уикилийкс” от „Гардиън” той вече не съдържа конкретни имена на българи. „Гардиън” използва грамата, за да напише материал за руското влияние в света на българската мафия, но не е в състояние да потвърди никое от обвиненията срещу българите. Затова вестникът просто отрязва голяма част от текста, главно от частта, озаглавена „Кой кой е в българската организирана престъпност”. От оригиналната грама от 5226 думи остават само 1406 думи.
За щастие на Чобанов и Йорданов, контролът на „Уикилийкс” върху грамите на свой ред започва да изпуска течове. Един от ранните партньори на групата, журналист на свободна практика и противоречив отрицател на Холокоста на име Израел Шамир, се е сдобил с част от нередактираните грами и ги използва, за да подготвя публикации за московското списание „Руски репортер”.
