Излязоха мемоарите на Димо Казасов! Внукът му проф. Иван Мендизов: Дядо ми не понасяше привилегиите, до края запази своята любов към София
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Улици, хора, събития“ от Димо Казасов е най-новото попълнение в каталога на издателство „Милениум“. Книгата е обзорно-мемоарна и представя спомените и наблюденията на видния ни политик и журналист за най-важните събития и личности, белязали живота в столицата през по-голямата част на XX в.
Димо Казасов (1886-1980) е роден в Трявна, учи в Русе, а през 1918 г. завършва право в Софийския университет. Членува в БРСДП от 1902 г., а след нейното разцепление става част от групата на широките социалисти и влиза в партийното ръководство. През 1927 г. е един от основателите на политическия кръг „Звено“, а от 1943 г. е деец на Отечествения фронт. През годините Димо Казасов е депутат, министър в няколко кабинета и дипломат.
Книгата е увлекателен разказ за миналото на София, в нея авторът споделя информация и впечатления от „първа ръка“ за познанствата и връзките си със знакови фигури в нашата история. Ръкописът е отлежавал в архивите на автора повече от 50 години след първоначалното си издание, а настоящата реализация разполага със снимков материал, който значително допринася за потапянето в епохата и за съприкосновението с емблематични политически събития от миналия век.
Във връзка с позакъснялата реабилитация на този мемоарен труд разговаряме с внука на Димо Казасов – проф. Иван Мендизов, виден наш ендокринен хирург.
- Професор Мендизов, какво си спомняте от вашия дядо Димо Казасов?
- Много неща, моят живот беше силно свързан с него, след като навърших 6 години. Когато почина баща ми, отидохме да живеем при него. Той имаше особено добро отношение към семейството и лично към мен. Запомнил съм го като интелигентен, съобразителен и принципен човек във всяко отношение.
- В книгата личи, че макар и в някои отношения да е критичен към реалността в стара София, той живо се интересува от модернизацията и има добро, дори романтично отношение към града и неговите жители. Запази ли го той във времето?
- Определено, запази го до края. Той беше много привързан към София, обичаше да обикаля и да събира нови впечатления от града. Дори на 90 години той беше изпълнен с много енергия и бягаше след столичните трамваи. Винаги говореше за София с чувство на любов. В същото време беше отворен към техническия прогрес и промените – винаги се интересуваше и адмирираше новите неща, които идват в София, и се възхищаваше от начина, по който променят живота ни.
- Димо Казасов е емблематична фигура от българската история, затова е важно какво е било отношението му към събитията от втората половина на столетието, когато той се оттегля от активното участие в политиката.
- Действително той е един от най-видните участници в политическия живот както на София, така и на страната. По принцип избягваше да говори за политиката вкъщи по обясними причини. От някои неща беше възхитен, а от други огорчен. Спомням си например как помагаше на брата на Дамян Велчев, който беше осакатен във войната и изоставен от всички, докато в същото време един Кимон Георгиев му обърна гръб.
(Дамян Велчев е знаков български военен и политик. През 1947 г., когато е обвинен в антидържавна дейност, е посланик в Швейцария, но след като е освободен от поста, отказва да се върне в България и става емигрант, вследствие на което режимът в София не гледа с добро око на семейството му. Кимон Георгиев, който също е в центъра на политическия живот преди и след 1944 г., пък е дългогодишен съратник на Дамян Велчев и Димо Казасов, като с последния живеят един срещу друг на ул. „Женева“ в периода, в който и проф. Мендизов споделя дома на своя дядо – бел. авт.)
Впрочем дядо ми имаше спорове с Кимон по повод „Звено“ и доказваше с документи, че той е основателят на организацията, но Кимон имаше повече власт и влияние след 1944 г. и наложи своето виждане.
Трябва да ви кажа обаче, че дядо ми беше доста критичен към някои неща. Например, когато в София имаше кампания против брадите и дългите коси, той излезе с една статия, мисля в „Отечествен фронт“, в която се противопостави на това отношение и недвусмислено заяви, че много от големите български мъже навремето са били с бради, които са придавали величие на тяхната осанка, като даде за пример Димитър Благоев и Христо Ботев. Той имаше и непоносимост към системата от привилегии. Няма да забравя какъв скандал вдигна веднъж на баба ми, когато разбра, че тя ходила на пазар със служебната му кола. Такива неща може би са отражение на неговия богат житейски и политически опит.
- От книгата проличава, че той е имал и сериозен интерес към културата и изкуството.
- О, да, определено! Той винаги поддържаше този свой интерес жив и беше силно свързан с културните среди. Освен че се занимаваше със своята публицистична дейност и имаше много отговорности в литературния живот през годините, той имаше и много приятели, като композиторите Панчо Владигеров и Арсений Лечев, склуптора Андрей Николов, художника Васил Стоилов и др., и следеше задълбочено развитието в различните сфери на изкуството.
- Какво бихте пожелали на читателите?
- Аз бих им пожелал да прочетат книгата с интерес, за да си направят съответните изводи и заключения. Може би има неща, които няма да се харесат на някои, но това е било авторовото отношение към обективната действителност, която е наблюдавал. Мога да кажа, че дядо подготвяше всяка една от книгите си с много любов и старание. Спомням си колко тежко прие, когато веднъж от издателството отхвърлиха по неясни причини неговата книга „Франческа“, в която той вложи толкова много усилия – впоследствие я изгори и аз, за съжаление, нямам нито един екземпляр от нея! Безспорно е, мисля, че дядо е имал много талантливо перо и има особено сполучливи и ценни описания в книгите си. Той беше изключително трудолюбив, ставаше много рано сутрин (около 5 часа) и започваше да пише. Не се умори да го прави до края на дните си!
