Беше минус 17 градуса, реката влачеше огромни ледени блокове
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Наближаваше празникът на труда 1 май 1965 година. Срещата беше в един слънчев пролетен ден в края на април. Поводът бе награждаването ми с Народен орден на труда – златен. На ревера на сакото ми го постави лично Тодор Живков. Имаше и други наградени, но аз бях най-млад – само на 31 години. Още помня бащината му прегръдка и думите му към мен: „Ти си храбро момче и заслужаваш много повече, бъди жив и здрав, за да помагаш на хората”. От щастливия за мен миг измина половин век.
Поводът за награждаването ми с високото правителствено отличие бе, че спасих от удавяне едно 16-годишно момче от с. Остров – Оряховско. Бях в екипажа на несамоходен съд за превозване на сухи товари на Параходство БРП Русе. Товарвахме 50 тона слънчоглед за папагали за пристанище Виена – Австрия. Беше студен и мрачен декемврийски ден в края на 1964 г., термометърът показваше минус 17 градуса. Течението на реката влачеше огромни, дебели ледени блокове. Шлепът се товареше от около 40 работници, предимно младежи от селото. Товарът се пренасяше с ютени чували по едно скеле от дебели дъски. По моряшки то се нарича сходня. Започнаха да валят ситни бели снежинки, и движението по дъските беше опасно, въпреки че постоянно се насипваше сол.
Тръгнах към пристанищното управление да подпиша документите. Бях пред входа, когато откъм реката се чуха викове за помощ. Хукнах към кея, стигнах брега и видях, че между брега и шлепа се показва човешка глава. Скочих в реката без да се замисля и не помня как стигнах до момчето. Дебелите ледени блокове не ми позволяваха да го хвана, а силите ми бавно ме напускаха. Ледената вода ме сковаваше. Въпреки всичко вече бях до него и го държах здраво с лявата си ръка, а с дясната се опитвах да се хвана за някой от плаващите ледове. Извиках да ми хвърлят спасителен пояс или въже, но никой не ме чуваше. Огромните ледени късове ме носеха по течението и шлепът се отдалечаваше от мен. Не помня колко време се борих да спася себе си и живота на момчето. Бях отпаднал, а от ръцете ми течеше кръв. Мислех само как да се добера до брега, който беше на 10-15 метра от нас. Виждах смъртта пред мен. Винаги, когато си спомням преживения ужас, благодаря на Бог, който ни спаси.
После разбрах, че спасеното от мен момче е ромче. Дотоварихме определения товар, оформих документите и очаквахме кораб, който да ни провлачи до пристанище Лом. През това време видях на пристана много хора, свиреше музика, а най-отпред вървеше спасеното от мен момче с цяло агне на врата си. Близките му ме прегръщаха и целуваха и искаха да го нарекат на моето име, бил съм му дал втори живот.
След направения рейс до Виена и завръщането ми в България бях повикан в управлението на Параходството от директора и председателя на профорганизацията. Уведомиха ме, че трябва да замина за София за удостояването ми с орден. Получих и други материални и парични придобивки, но най-голямата награда за мен бе незабравимата среща с Тодор Живков.
Кап. Константин Динков/Льони/, Свищов
