Откъс от новата книга "Разстрелът на Христо Ботйов"
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Днес се навършват 169 години от рождението на Христо Ботев. Когато свеждаме глава пред паметта му, в минутата мълчание, изплува въпросът, който си задава всеки патриот. Кой уби гениалния поет и революционер? Това е една от болните теми в българската история. Според учебникарската представа са го гръмнали турски заптиета. Но така ли е наистина? Има ли предател в най-близкото му обкръжение? Сензационната книга „Разстрелът на Христо Ботйов“ на Веселин Игнатов, тиражирана наскоро от издателство "Милениум", ни помирява с духа на един от кумирите на нацията, казвайки истината за смъртта му. Време е да прозрем истината и да отхвърлим митовете, витаещи около неговата кончина.
Публикуваме със съкращения откъс от книгата (авторът използва графичната форма на фамилията Ботйов, възприета от нейния носител, съпругата и дъщеря му):
"Ботйов си найде гроба в редовете на борбата. Свободата осия Татковината. Народът изпълни завета му, призна:
Умря сиромахъ за правда,
За правда и за свобода!...
Грядущите поколения закръстосаха по скали и по орляци, разпознаха кътчето земя, попило черните му кърви, сакрализираха го върху отделен каменен къс, свидетел на сетния му дъх, със стиха на първожрицата на българската поезия Елисавета Багряна:
На великия Ботев,
изпълни се пророчеството твое – жив си ти!
20 май 1876 г. [„50 години от смъртта на Ботев“]
Не е жив, разбира се. Разстреляните умират. Поетите-войводи също. /…/
Ботйов обаче не е редови покойник. Няма гроба му, костите, главата.
Жалостно, та жалко – няма я Истината за сетните негови мигове!
Кохорта професионални историци от няколко генерации ни даруват с баснословия, макар почти всички да съзнават, че си кривят душите по някакви задоблачни основания. Пълп изданията преливат от врели-некипелици на изветрели невежи и аматьори. В интернет тролове под идиотски лъже-имена тръбят, че всеки опит да се коментира гибелта на националния герой „убива Ботев още веднъж и още веднъж...“ [Хитър 5ър, Сега форум/30/05/2004].
Простичко е, но за люде със способност и желание да разумяват: на Ботйов се полага нормален упокой. Като на всеки мъртвец. Дори повече. Понеже 140 години се прелива от пусто в празно, че е „вечно жив“, а са пропилени възможностите тленните му останки да почиват в мир. Това изисква да издирваме всичко за него, което липсва. Ето защо не бива да продължаваме патриотарските игри с единственото, което все още може да бъде сторено – изследване на обстоятелствата по смъртта му. Те очакват да ги осветлим. Тъй като само Истината помирява мъртвите и живите!
* * *
Изтерзан от пустите лутаници на експедициите по стъпките на Ботйов и дружината му, през 1926-а проф. Боян Пенев пита от страниците на най-достолепното тогавашно българско списание „Златорог“: „Толкова ли сме далеч от истината днес – петдесет години след смъртта на Ботева? Невъзможно ли е да се установи тая истина и да се тури край на измислиците?“. (Пенев 1926, 268)
Не е популистко празнословие на кабинетен досадник, заровил нос и завдянал мисли в прашасали свитъци. Стон-обвинение-зов за пробуда на свяст и съвест е! /…/
Гъмжилото от противоречия, неясноти, недомлъвки, измислици, лъжи в сведенията за смъртта на Ботйов, шествието в публичното пространство на взаимноизключващи се, дори нелепи версии, безконтролни мълви, спекулативни профанизации, междукотерийните препирни чий е националният кумир, преустрояването на историческата наука в дух на единоначалие и идеологизация след 9 септември 1944 г., обуславят необходимост от комплексно проучване на проблематиката и осъществяване на известна регулация. /…/
Стъкмената и административно наложена за меродавна възстановка [на убийството на Ботев – б.р.] неведнъж бива поставяна под съмнение като цяло или в отделни нейни пунктове поради неубедителност на мемоариста, драстичните промени на свидетелствата му, разминаванията с изнесени от други четници данни и т.н. Никоя от издигнатите контратези, промушени на магия през иглените селектори на партократичната цензура или циркулиращи по фолклорному от уста на уста из обществото, не успява да се наложи, тъй като на всички тях им липсва документална база за оборването на Обретенов. А няма ли документи, няма доказателства.
До нине нестихващите начинания да бъдат разрешени неяснотите около гибелта на Ботйов по логически път чрез анализ, тълкуване и интерпретация на наличните източници на данни намирам за естествени и оправдани, понеже несъобразностите в ортодоксалната наукообразна теза са видими и при зажумен поглед. Те превишават съобразностите. Затова трябва да бъдат посочени и преодолени.
За разбирането на Истината интелектът, знанията, компетентностите и уменията сами по себе си не с достатъчни, ако не ги води искреността на порива, копнежът за правда (Уайт 2013, 374).
Да, „лица, търсещи бърза и евтина популярност“ (Антонова 1997, 111), гастролират на поразия из публичното пространство с устни, писмени, дигитални, сценични, филмови буфонади. Те заслужават порицание. Но първом трябва да бъдат аргументирано оборвани, не кресливо назидавани с куха дидактика и клеймени на права бога с високопарни пледоарии от съсловийните амвони. /…/
Непредубеденият българин има легитимно право да задава въпроси, да търси отговори, да формира свое мнение и да гради друго, по-правдоподобно осветлениe на трагиковеличавия завършек на живота на Христо Ботйов Петков – бардът-емблема-гордост на националната революция.
Това са основанията, намерението, предназначението, смисълът на следващите писмена."
