ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Дълбоките трансформации, преживявани от глобалната икономика, нанасят удар по работещите и сравнително нископлатените работници по целия свят. В САЩ заплатата на мъжете, които имат само средно образование, в периода от 1979 до 2013 г. е спаднала с 21%. Европа осигурява най-големите обезщетения, но не успява да се справи с безработицата.
Единственото изключение са страните от Северна Европа и Германия, но и там има значителни групи нископлатени и частично наети граждани. Променя се природата на труда, расте делът на услугите /в периода от 1970 до 2012 г. делът на сектора на услугите в БВП на страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие е нараснал от 53% до 71%/, новите технологии и умните машини изтласкват много специалности, а също така създават възможности за нови модели на правене на бизнес, в които на нископлатените работници са гарантирани изключително непостоянни и незащитени позиции. "Вечните" работни места на "вечните" заводи отиват в миналото. Бизнес-моделът Uber с неговите 162 000 частично заети шофьори само в САЩ изтласква професионалните таксиджии. Тези, които са придобили в младежките години ценни знания и умения, а също тези, които са щастливи наследници на някакви активи, процъфтяват в новата икономика. Но милиони други страдат, което създава питателна среда за "политиката на идентичности" - популистка експлоатация на националните и религиозни чувства. В тези условия лявоцентристките партии неизбежно преживяват криза: техните избиратели отиват при крайната десница, която се заиграва с антиимиграционни и шовинистични теми. "Дяснофланговото" решение на този проблем - по същество деконструкция на социалната държава – прави гражданите уязвими пред икономическите шокове. Отговорът на прогресистите трябва в противовес да осигури нова социална политика, осмислена и реализирана в новите условия. Това означава, че от система за единна социална защита трябва да се премине към създаване на индивидуален социален бюджет за всеки отделен гражданин. Принципната разлика между прогресистката визия за обществото, осигурено с такива "граждански сметки", и консервативната, в която гражданите сами отговарят за собствените спестявания и кредити, е в ролята на държавата. Социалдемократическият модел налага върху държавата отговорност за финансирането на социалната защита. Държавната политика също така формира правила за сътрудничество между държавата, работодателите и работниците, за да избегне двойните плащания и други видове неефективност. Прогресистката визия предвижда всеки гражданин да има лична сметка. Например, от "образователната сметка" ще се плащат всички видове образования, включително придобиването на нови видове знания и умения, когато вече си възрастен.
"Семейната сметка" ще позволи да се плащат отпуски за гледане на деца и възрастните членове на семейството. Постъпленията по сметките, съобразени с размера на доходите, се осъществяват съвместно от държавата, работодателя и служителя. Някои елементи от този подход вече действат, например, в Норвегия. Тази страна предлага 49 седмици отпуска за гледане на дете с пълна издръжка или 58 седмици при запазване на 80% от дохода. Двамата родители трябва да използват поне 10% от този бюджет, но могат да похарчат част от него, когато децата тръгнат на училище. Естествено, Норвегия е една от най-богатите държави в света, но самият принцип може да се прилага и при по-ограничени бюджети. Франция в момента се движи в такава посока, създавайки "сметки за индивидуална дейност".
Този подход няма да реши всички проблеми, бюджетните ограничения няма да изчезнат. Но адекватното данъчно облагане на гражданите с високи доходи и корпорациите, борбата с неплащането на данъци придобиват особено значение в новите условия. Необходим е нов обществен договор, за да може открито да се признае увеличаващата се роля на индивидуалните предпочитания и индивидуалната отговорност в променящия се свят.
