Кириак-Стефчовци помрачиха 3. март от телевизора. Да се обичаме, братя, днес - да живее нашата България!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Честит празник, братя, да пребъде отечеството ни любезно във времето, за да ни има и нас, и децата ни.
Тъжно е на този ден да слушам прокоби и клетви от малкия екран и медиите.
Тъжно е - вместо да се радваме и да сме превъзбудени, да наденем новите си дрехи и да опашем балкона с трибагреник, ние се дърлим от заранта, че това всъщност не е никакъв празник, а рожденият ден на руския император.
И рожденият ден на Желю Желев е. Навремето даже се шегувахме, че Желю си го направил национален празник, за да слее личното си тържество с държавното. На приема в Бояна не се знаело какво се чества - рождението на Желю или свободата българска.
Шегувахме се тогава, но само се шегувахме, без да губим добрия тон. Без да изпадаме в нихилизъм и мазохистично отцеругателство.
Кога всъщност така намразихме народа си, родината, а всъщност себе си? Кога забравихме, че сме българи и това звучи гордо?
Вината е обща, но тръгва от водачите ни. Предимно от интелигенцията. Тя е призвана да крепи духа, да съблюдава единението.
Интелигенция ли казах?
Ето какво казва един виден интелектуал, университетски преподавател, проф. Ивайло Дичев: "Страни като нашата са твърде малки, за да имат сериозно участие в световните неща - нито голям филм ще направим, нито скоро ще спечелим футболен шампионат..."
Дичев, знае се, е към умните и красивите, които кой знае защо се пишат за либерали. Колкото да оклепат понятието съвсем.
Това ли преподава на студентите си - комплекс за национална малоценност?
Да си пусне "Козият рог" на Методи Андонов или сериала "Пътят към София", създаден по романа на баща му - писателя Стефан Дичев (в българоненавистничество ли го е възпитавал баща му?)...
Жалко, ако не ги е гледал, а се пише професор, експерт по кино и история.
Да си спомни за всенародната екзалтация от четвъртото място на Пеневата чета в Щатите. Това е един от сакралните мигове, когато географското понятие "България" се материализира в сърцата на всеки от нас.
Да гледа, да си спомни, да почете преди да хейти. И тогава да обобщи, че България не ражда голямо изкуство, големи филми, големи спортисти.
И друг, подобен на Дичев, реши да ни почерни празника от телевизионния екран - режисьорът Александър Морфов, който от години не живее в България, избяга доброволно от Народния ни театър, за да припечелва в странство, но не пропуска да сее зараза с размисли като тези:
"Всичките ни мечти, възторзи, ентусиазъм, свършват с ентусиазма на третата чаша – след което се прибираме кротки и тихи да си легнем на топло и да се молим да не са ни чули какво си говорим...“
Лесно и подло е да философстваш за сгрешения манталитет на българина навръх 3. март. Лесно е да си мрачен, отчаян, да хулиш, да пропъждаш всяка надежда. И то в мимолетното време, когато си в творческа отпуска у дома.
Достойно е да преглътнеш болката, да погледнеш напред и да окрилиш сънародниците си с блага дума и жест - нали затова си дарен със силата на словото и се наричаш "интелектуалец"?
Не ми се иска точно днес да се мразим и караме, да иронизираме патриотизма, да го свеждаме до "геройство на маса", да спорим дали свободата ни е даром от Русия или сме я извоювали сами.
Тревожно е, че в навечерието на 3. март българският президент проговори на английски в сградата на българското президентство, за да се хареса на генералния секретар на НАТО и за да уязви премиера Бойко Борисов.
Тревожно е, че трогателният жест на актьора Димитър Маринов да развее знаменце от сцената на "Оскарите" предизвика буря от снизхождение и подигравки.
Тревожно е, че Светия синод все още разпознава в Левски образа на детеубиец.
Това са симптоми, че боледуваме като нация, че нещо се чупи в сърцата ни, че синдромът на кириакстефчовщината е недоизлекуван и трови народната участ.
И все пак, не да се гърчи, а да изреве трябва юнакът балкански: Да живее България, и бог да я пази!
