Краят на илюзията за „съдебна реформа“: Янкулов, Захарова и МВР във войната срещу Сарафов
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Двата месеца служебна власт окончателно разсеяха всякакви илюзии, че у нас вечната „съдебна реформа“ цели справедливост и върховенство на правото. Нищо подобно, пише в свой коментар "Епицентър".
Действията на служебния вицепремиер и министър на правосъдието Андрей Янкулов, неговата почти фанатична фиксация върху фигурата на главния прокурор, политически обагрената активност на председателя на Върховния касационен съд Галина Захарова, безцеремонният стил на управление в МВР под ръководството на временния министър Емил Дечев, самият той наказателен съдия, както и поведението на и.д. главен секретар Георги Кандев, държащ се като инфлуенсър, заедно със смяната на съдебната зала с улицата от страна на адвокати като Ина Лулчева и активността на протестърските проксита и тролски мрежи на електорално ерозиращата коалиция „Продължаваме промяната–Демократична България“, не оставят никакво съмнение: у нас „съдебната реформа“ се е превърнала единствено в борба за контрол върху разследващия апарат – МВР, службите и най-вече прокуратурата. Това вече не е реформа, а открита институционална битка за овладяване на наказателното правосъдие.
В този контекст изпълняващият функциите главен прокурор Борислав Сарафов и прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет демонстрират забележителен стоицизъм, удържайки на агресивни политически атаки, неловко прикривани зад юридическа аргументация. Горчивата истина е, че последиците от системната разруха, нанасяна десетилетия наред върху съдебната власт от политически мотивирани кръгове, заедно с обвързани с тях съдии, адвокати лобисти, неправителствени организации и медии, действащи в синхрон, тепърва ще тежат върху съдбите на всички български граждани.
Никога досега България не е изглеждала по-далеч от идеала за правова държава. Доказателствата за това се натрупват ежедневно през последните седем–осем седмици. Когато правосъдието се превърне в терен за политическо надмощие, губещият винаги е обществото.
Служебният министър на правосъдието Андрей Янкулов на практика изпълнява дългосрочна линия на поведение, започнала не с встъпването му в длъжност в юридически спорното по своята легитимност правителство „Гюров“, а още преди шест години – с напускането му на съдебната система.
Оттогава насетне неговите действия последователно се насочват към отслабване на държавното обвинение, институция, от която самият той е бил част, макар и без значима роля. Поредицата от искания до Пленума на ВСС и до прокурорската колегия за определяне на нов временно изпълняващ длъжността главен прокурор имаше за цел не толкова институционално решение, колкото политическа мобилизация на електората на ПП-ДБ и отклоняване на общественото внимание от скандала „Петрохан“, който оголи механизмите на нелегитимно влияние върху държавата. Последвалото искане за дисциплинарно освобождаване на Борислав Сарафов се вписва логично в тази последователна линия.
Институционалното признание на ВКС за политическата атака срещу Сарафов - от вътрешно-служебен документ до тълкувателно дело
Особено показателен е първият мотив, с който Янкулов аргументира искането за отстраняване на и.ф. главен прокурор - реакцията на прокуратурата срещу политическа атака от страна на ръководството на ВКС от 2 октомври 2025 г. Тогава на сайта на съда бе публикувано съобщение, което внушаваше, че Сарафов заема поста нелегитимно. Спорна теза, съвпадаща изцяло с политическите послания на представители на ПП-ДБ в предходните седмици. Опитът на служебния министър да форсира разглеждането на искането си от прокурорската колегия на ВСС бе мотивиран от изтичането на шестмесечния давностен срок за подобни реакции. Този натиск обаче не постигна целта си. Така се оказа невъзможно да бъде институционално легитимирана тезата, поддържана от председателя на ВКС Галина Захарова, която очевидно не прие критиките към себе си, че с действията си през есента е изпълнила политически ангажимент.
За сметка на това политически мотивираното ѝ поведение получи допълнителна верификация. Това стана на 8 април 2026 г., когато Захарова разпореди образуването на тълкувателно дело №1/2026 г. на Наказателната колегия на ВКС по въпроса за легитимността на действията на главния прокурор след 21 юли 2025 г.
Показателно е, че това се случва само ден след произнасянето на Конституционния съд по сходен казус. В мотивите си Захарова посочва, че е сезирана от Съюза на съдиите в България – през януари 2026 г., от прокси движението на ПП-ДБ - БОЕЦ – в края на март 2026 г., както и през септември 2025 г. от адвокат Диана Драгиева, свързана с неправителствена структура на Александър Кашъмов – „Програма достъп до информация“. Фондация, част от мрежова структура, която от десетилетия се опитва да овладее българската прокуратура. Така на практика ВКС призна, че към 2 октомври не е съществувал нито тълкувателен акт, нито друг релевантен юридически инструмент, който да оправдае публичното внушение за „нелегитимност“ на главния прокурор.
Възниква логичният въпрос: защо вътрешно-служебен документ на ВКС е бил публично разпространен, при това с ясно пропагандно въздействие? Отговорът изглежда очевиден – за да подкрепи политически внушения, вече лансирани в публичното пространство. В този смисъл реакцията на прокуратурата изглежда не само оправдана, но и необходима. Самото последващо действие на Захарова, експресното образуване на тълкувателно дело, допълнително засилва усещането за политическа обвързаност. Когато правни тези се появяват първо в политическото говорене, а едва след това се търси юридическа обосновка, правото вече е подменено. В подобна ситуация всеки независим юрист би се запитал кой действително уронва престижа на съдебната власт. Жалко, че този правосъден министър скоро няма да бъде на поста, за да бъде попитан – дали намира основания за търсене на дисциплинарна отговорност от самия съдия №1?
Битката за „собственост“ върху европейската прокуратура
Вместо това отново през изминалата седмица, напълно предвидимо, правителството провали процедурата за избор на следващия български европейски прокурор. Макар още през януари държавата да номинира трима кандидати, служебният кабинет на практика торпилира цялата процедура. Официалните мотиви звучат формално, но реалният подтекст е трудно прикриваем – стремеж към овладяване на поста с цел използването на Европейската прокуратура като инструмент за натиск срещу икономически конкуренти и политически опоненти на кръговете около служебната власт, т.е. ПП-ДБ и свързаните с тях влияния в българското правосъдие. Тук вече не става дума за кадрово решение, а за стратегически контрол върху институция с транснационална тежест и възможности за въздействие.
Съществува и още един показателен елемент. Още преди месец „Епицентър“ оповести, че в подаден сигнал до министъра на правосъдието Андрей Янкулов отстранената от европейския главен прокурор Лаура Кьовеши българска европрокурорка Теодора Георгиева отправя критики към двама от номинираните – Димитър Беличев и Михаела Райдовска, като аргументът е, че те са кандидати за позиция, която тя възприема като „своя“. Това превръща иначе институционалната процедура в терен на лични и групови противопоставяния, което допълнително компрометира доверието в нея.
Формалните мотиви на правителството допълнително изострят усещането за двоен стандарт. Решението бе прокарано с аргумента, че в номинационната комисия има мнозинство от членове на Висшия съдебен съвет с изтекъл мандат и следователно процедурата трябва да бъде анулирана. В същото време именно същият този ВСС, със същия изтекъл мандат, е обект на активен натиск от страна на министъра да предприема ключови кадрови решения, включително по отношение на изпълняващия функциите главен прокурор. Това не е юридическа логика, а селективно използване на аргументи според моментната политическа цел.
На този фон публичните изяви на наказателния адвокат Ина Лулчева допълнително политизират дебата. През изминалата седмица, в рамките на предизборно събитие на „Правосъдие за всеки“, тя отново разви тезата за „завладяна държава“, насочвайки критики към решението на Прокурорската колегия на ВСС относно неприложимостта с обратно действие на законовите промени за мандата на временно изпълняващия длъжността главен прокурор.
Когато „цветановщина“ замени правото в битката срещу политическия опонент
Същевременно Лулчева е защитник по делото срещу варненския кмет Благомир Коцев – казус, който месеци наред бе използван като илюстрация за институционална репресия. Парадоксът е, че реториката за „репресии“ рязко заглъхна в момента, в който контролът върху МВР премина в ръцете на представители, свързвани с ПП-ДБ и среди около Съюза на съдиите, в лицето на министър Емил Дечев и и.д. главен секретар Георги Кандев.
Тази рязка промяна в позициите поставя въпроса дали критериите са правни или изцяло политически. Очевидно – второто.
Къде са днес същите гласове, които до вчера говореха за „цветановщина“ в МВР? Къде са правозащитните организации, когато се появяват аналогични практики, но под друго политическо ръководство на МВР? Вярно, важно е да се правят избори с „наше МВР“. Мълчанието в подобни ситуации е също толкова показателно, колкото и най-силната публична критика.
Настоящото ръководство на МВР все по-видимо се отдалечава от принципа на презумпцията за невинност. Показното разпространяване на видеа и снимки от акции срещу купуването на гласове се превръща в инструмент за публично внушение, при положение че често липсват последващи сериозни обвинения. На база на съмнителни сигнали, предимно подавани от политически опоненти, се предприемат действия срещу активисти на конкретни политически партии.
Стигна се и до ситуация, в която главният секретар на МВР публично разпространява информация и снимки, свързани с конкретен магистрат, по повод твърдение на гражданин за вербален конфликт за предимство на пътя. Без изяснени факти, без проверка и без доказателства се създава публичен образ на виновност спрямо жена, която също може да е станала жертва на агресия, но само защото тя е прокурор, вече е виновна. И това не го казва някой хейтър във „Фейсбук“, а най-висшият професионален ръководител на МВР. Явно на Кандев правото не му е силната страна, защото поведението му няма нищо общо със смисъла за върховенство на закона.
Когато МВР започне да работи първо за камерите, а после за закона, държавата вече е в режим на показност, а не на правосъдие.
Възниква логичният въпрос: какво се случва, ако впоследствие се окаже, че фактите са различни? Кой носи отговорност за нанесените репутационни щети?
И допустимо ли е магистрат да бъде публично компрометиран само на база твърдения в социалните мрежи? Вместо да защити институционалния авторитет, министърът на правосъдието също зае позиция на натиск, включително с намеци за дисциплинарна отговорност.
ССБ и правосъдието за „своите“ и за „другите“
В същото време липсва реакция на защита и по други казуси, например по отношение на съдии от Бургас, постановили решения, неудобни за определени медийни и политически кръгове. Така се очертава модел, при който институционалната защита е избирателна – активна за „своите“ и отсъстваща за „другите“. Съдебната система се оказва „правилна“, когато решенията ѝ съвпадат с интересите на определени среди, и „завладяна“, когато ги засяга. Този двойствен морал постепенно подкопава самата идея за независим съд.
Реакцията на Съюза на съдиите в България в подобни случаи също поражда въпроси. Липсата на защита за атакувани съдии, съчетана с публични позиции в подкрепа на едната страна в конкретни казуси, засилва усещането за политизация. Когато професионалните организации започнат да действат като участници в конфликта, а не като арбитри, доверието в системата неизбежно се разпада.
Активните мероприятия и съветниците на правосъдния министър
Показателни са и опитите за създаване на публичен образ на „герои“ и „врагове“ в съдебната система - достатъчно е да бъде издигнат лозунг срещу дадена фигура, за да бъде тя автоматично превърната в символ на „реформа“. В този контекст се появяват и фигури като бившия окръжен прокурор на Плевен Владимир Николов, чиято активност изглежда насочена към създаване на впечатление за вътрешна съпротива срещу ръководството на прокуратурата. Николов бе активиран, за да се демонстрира привидна прокурорска подкрепа в персоналната атака на Янкулов срещу Сарафов. Но активното мероприятие претърпя провал, особено в професионалната прокурорска общност, което показа разминаване между публичния наратив и реалните нагласи в системата. Така се случва, когато пропагандата изпреварва реалността – ефектът ѝ е краткотраен, но разрушителен.
Допълнителни въпроси пораждат и кадровите връзки, включително появата на съветник към министъра на правосъдието, който като университетски преподавател чрез частната си фондация е имал ексклузивно партньорство с Асоциацията на прокурорите в България под ръководството именно на Владимир Николов. Въпросният съветник на Янкулов се оказа автор на критерии за назначенията по върховете на прокуратурата и съда. Като добавим и идеята НПО-активисти да бъдат членове на ВСС, по-лесно изглежда направо от ССБ, ПП-ДБ и свързаните с тях адвокатски кантори и фондации да се спуска списъкът с имената на главния прокурор, неговите заместници, председателите на ВКС и на ВАС, членовете на ВСС и на съдебния инспекторат. Със сигурност всичките ще са изрядни и с перфектен интегритет.
Паралелно с това служебната власт предприе действия и спрямо административното правосъдие, включително блокиране на инициативи за разширяване на Върховния административен съд с аргументи за икономии. На този фон не може да се пренебрегне и обстоятелството, че именно този съд ще се произнесе, при това съвсем скоро, по въпроса на въпросите – ще бъде ли правителството „Гюров“ първото в българската история, което ще се окаже нелегитимно.
Всичко изброено дотук очертава картина на дълбока концентрация на усилия, насочени към овладяване на ключови елементи от съдебната система. Ясно е, че нито една фигура не е вечна, включително и тази на главния прокурор. Но начинът, по който се води този процес, поставя под риск самата идея за независимост на правосъдието. Тук залогът не е персонален, а системен и засяга баланса на властите в държавата.
Минималната гаранция за справедлив процес - състезателността, е немислима без независимост на прокуратурата и съда. Ограничаването на възможността магистрати да се връщат в системата след участие в изпълнителната власт е една от възможните стъпки към възстановяване на този баланс. Няма как Емил Дечев да бъде повече съдия, след като очевидно демонстрира политическа пристрастност от първия си ден в МВР. Не, че не е било същото и когато е бил заместник-министър на правосъдието в правителства на ПП-ДБ.
Истинският въпрос вече не е дали има съдебна реформа, а кой ще контролира правосъдието утре.
И дали държавата няма окончателно да премине от върховенство на правото към върховенство на удобството. Защото, когато правото стане инструмент, свободата става илюзия.
Накрая остава и моралният въпрос. Ескалацията на политическа реторика, включително във времето около Възкресение Христово, поставя под съмнение не само политическата, но и ценностната рамка на част от управляващите. Защото, когато институционалното поведение изгуби моралния си ориентир, правото неизбежно се превръща в инструмент, а не в принцип.
