Лисицов е жертва не само на Волен, но и на Бойко

Ако медиите не подкрепят бития журналист, утре властта ще се нахвърли и върху тях

Нападението над репортера на ПИК Лъчезар Лисицов в Народното събрание в сряда раздели родното общество. Много от медиите, които подкрепят властта, твърдят, че не вярват  журналистът да е бил ритан и блъскан от лидера на партия „Атака” Волен Сидеров. Има свидетели на агресията на Сидеров сред депутатите, някои от тях са дори председатели на парламентарните си групи, но отричат да са видели нещо нередно. За отговор на въпроса на какво се дължи това поведение, потърсихме политолога проф. Евгений Дайнов. - Г-н Дайнов, как ще коментирате факта, че председателят на Народното събрание Цецка Цачева допуска един от депутатите да заключва, блъска и рита журналисти в самия парламент? - Това е толкова смешно, абсурдно и гротескно, че няма как да го коментирам – не би трябвало въобще да се случи в една цивилизована страна, дори в минимално цивилизована. Е, може и да се случи, но в Узбекистан, в Беларус, в Русия, във Виетнам. Но не би трябвало да е възможно в Европейския съюз. Как може председателката на Народното събрание да подкрепя исканията на протестиращите в Банско – това е в противоречие с всички съществуващи закони у нас! Тя е вторият човек в държавата и застава зад исканията да бъдат счупени поне 5-6 закона! Цецка Цачева не взима мерки срещу Волен Сидеров просто, защото при ГЕРБ няма никакви правила, при тях всичко е лично. Откакто Бойко Борисов стопли отношенията с Волен Сидеров и той отново е в приятелския кръг на властта – как да очакваме да вземат мерки срещу него?! - Излиза, че репортерът Лъчезар Лисицов не е жертва на Волен Сидеров, а на властта, на ГЕРБ? - Лъчезар Лисицов е жертва на очевидната липса на правила, на идеята на властта, че всичко е лично, всичко е сила. Той е жертва на посланието, че който, каквито нарушения да направи спрямо когото и да било, стига да е приятел на управляващите, за него няма да има последствия. Бруталността на нравите е нещо, което Бойко Борисов налага още в първия ден на своето министър-председателстване. И тази бруталност навлезе в Народното събрание. Ще дам пример с Александър Лукашенко (бел. ред. – президент и диктатор на Беларус)  - въвеждайки бруталността на нравите като нещо легитимно още през 1994 г., през 1996 г. в техния парламент вече влизат полицаи и бият с палки народните представители. От такива дребни уж неспазвания на правилата и окуражаване на агресията, се стига до побоища, кървища и граждански размирици. Това е част от опасността, която носи управлението на ГЕРБ – бруталност на нравите, неспазване на никакви правила и култ към силата. - Какво послание носи мълчанието на Цецка Цачева по случая с Лъчезар Лисицов? - Посланието е: „Аз няма да притеснявам Волен Сидеров, защото той е приятел с Бойко Борисов и с властта, а властта е устроена на приятелски принцип – нашите приятели не ги пипаме!” Както е казал Емо Ротманса: „Гората е наша и на държавата, ще правим, каквото искаме”. Същото е и в парламента – „Волен Сидеров си е наш, ще си правим каквото искаме”. - Как така се оказа, че ние, журналистите, вече нямаме право да задаваме неудобни въпроси на политиците? И защо въпрос, който касае обществото, е отминаван от управляващите като жълт? - Ако става дума за харчене на публични средства, това не е жълт въпрос. Това е принципен въпрос за това къде отиват парите на народа, за какво ги харчат неговите представители. Знаете ли, в България журналистиката загива или става в голямата си част лакейска по следната причина – журналистите са длъжни да задават на властта онези въпроси, които тя не иска да чува. Иначе те не са журналисти, а пиараджии, слуги или пропагандатори. У нас обаче все по-малко журналисти задават онези въпроси, които властта не иска да чува, което обезсмисля самото им съществуване. Джордж Оруел казва нещо блестящо по въпроса: „Журналистиката е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано. Всичко друго е пиар”. - Защо много от т.нар. водещи медии не подкрепиха репортера на ПИК, който беше ритан и блъскан от Волен Сидеров? - Те не само не подкрепиха своя колега, в последните години те не се възмутиха от множество позорни попълзновения върху свободата на словото, атаки срещу журналисти, срещу медии... Позорно е мълчанието в медийната среда. Което аз не го разбирам – вашите колеги от лакейските медии не са ли наясно, че днес е на прицел онзи вестник, онази телевизия, онзи репортер, но утре ще са те?! И когато се стигне до тях, няма да има кой да ги защити! Тези лакейски настроени журналисти не разбират ли, че колкото повече се навеждат, толкова повече биват ритани от властта? И ако някой ден поискат помощ от обществото, никой няма да ги защити! Не притежават ли елементарно чувство за самосъхранение?! Това е въпрос, който ме тревожи много. - Защо според вас журналистите не разбират, че ухажвайки властта, отблъскват своите читатели и зрители, и в края на краищата ликвидират своя бизнес? - Това също е самоубийствено поведение! Свидетели сме как в последните 6-7-8 години флагмани на пресата взимаха съзнателни решения да влизат в схеми, сметки, промискуитетно-кръвосмешителни отношения с властта и то с пълното съзнание, че губят читатели и пазарен дял. Това според мен е онова безпомощно състояние на някакво феодално-крепостническо съзнание, което смята, че само залепен за господар ти можеш да оцелееш през бурите на живота. Може би главните редактори на такива издания смятат, че само прикрепен за властта те и техните приятели могат да оцелеят... А съответните медии – майната им, ще се оправим – вестникът ще умре, но ние ще останем! Те не вярват, че трябва да имаш принципно и пазарно поведение,  иначе си заминаваш като медия. Вероятно мислят за своето някакво парцаливо бъдещенце – може би това ги мотивира да действат против всякакви правила? В моята глава, възпитана от Запада, това да си журналист или съдия означава да нахлузиш върху себе си огромни задължения – да си принципен, да отстояваш свободата на словото с риск за собствения си живот срещу властта, срещу мафията... Това обаче не става в България. Ако си страхлив, нямаш работа в журналистиката, нямаш право изобщо да си в публичната сфера. Ако ме е страх, нямам правото да се изказвам, да пиша. Но всички, слава Богу, знаят, че не ме е страх. И дори, ако напиша някоя глупост, то няма да е от страх.