Последвайте ни в Google News Showcase
Еманюел Макрон беше във Вашингтон. Там изкара весело времето си в компанията на Доналд Тръмп и изнесе реч в американския Конгрес, която беше толкова добра, че накара много американци да си мечтаят той да е президент на САЩ – и не само, защото говори по-добър английски. Това пише Тунку Варадараян в авторски анализ, публикуван в европейската редакция на Politico, цитирани от „Фокус“.
Американските почитатели на Макрон са предимно демократи, на които им липсва сносен лидер. При все това, впечатляващо е за гостуващ президент да прихване забележима част от фантазията на американците, по начина по който го направи Еманюел Макрон. Неговите харизма и чар са подсилени от контрастиращия го президент Доналд Тръмп. Но въздействието на Макрон е в резултат на признанието че той – като президент на Франция – е лицето на истинската „специална връзка“ във външната политика на САЩ.
САЩ дълго се наслаждаваха – ако този глагол може да опише турбуленцията и хармонията – на връзка с еквивалент по сила в лицето на Франция. Колкото и Великобритания да настоява за друго, партньорството ѝ със САЩ изглежда, че извървя своя път и, както британците биха го описали, вече е тотално съсипано.
САЩ и Франция си приличат повече, отколкото те самите си позволяват да признаят. Те споделят републиканска история и концепция за правата на човека, която е универсална и неетноцентрична. Френският елит, както и американският – за разлика от британския – е безсрамно националистически настроен. „Франция идва от дебрите на времето“, пише Шарл дьо Гол в своите „Спомени на надежда“.
„Тя променя и в същото време остава себе си през вековете.“ Френският национализъм, както американският, споделя две постоянни теми, които се блъскат една в друга: тази на оптимизма и тази на страха от залязване.
В последно време, песимистичната линия излезе на преден план и в двете държави, давайки възход на сблъсък между политическата умереност и популизма, гражданската традиция и иконоборството. Някои биха казали, че Макрон, с всичкия си блясък и образованост, беше не по-малко популист в процеса на своето политическо изгряване от Тръмп – което е и причината, на пръв поглед, двамата да се разбират. Макрон със сигурност изглежда, че иска да направи Франция велика отново.
Франция е честният, понякога остър, демократичен съюзник на САЩ, със своето незаменимо чувство на изключителност. Тя не се смалява от несъгласието със световната супер сила, нито пък приема, че начините на САЩ са по-добри от тези на Франция.
Разликите между двете често са базирани върху принципи, но могат да бъдат и стилистични и символични. Винаги е имало потайно възхищение във Вашингтон за френския инат и чувството на комфорт, когато французите се захванат с политическа кампания, военна интервенция или война.
Съюзник, който е съгласен с теб след малко убеждение е не по-малко безполезен от такъв, който се съгласява послушателно. И няма никакво съмнение, че в големите въпроси поставени пред нашето време – ислямският терор, бъдещето на Западната цивилизация и хегемонистичните претенции на Китай – САЩ и Франция са на една и съща страна, съюзници за бъдещето.
