Мария Бойкикева, майка на министъра на правосъдието пред ПИК и "Ретро": Синът ми Христо Иванов ме предупреди да не говоря срещу Бойко

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

„Половината от това, което се пише за мен, е едно любовно преувеличение. Нито съм професор, нито съм дисидент № 1, нито синът ми си е сменял името”, казва Мария Бойкикева, майка на един от най-одумваните министри на Бойко Борисов – правосъдният Христо Иванов. Той бе едно от лицата на „Протестна мрежа“, които не искаха за премиер Бойко Борисов.

Бойкикева е първият председател на създадения на 3 ноември 1988 г. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, заради което е изключена от БКП и зорко следена от Държавна сигурност. За събитията от ония години, за днешна България и за министерското амплоа на сина й, разговаряме с Мария навръх 10 ноември.

Родената в Москва дъщеря на политически емигранти говори бащиния си език със силен руски акцент, но това не й пречи да се чувства 100% българка.

Интервю на Румяна Стефанова

- От три месеца сте майка на министър – първо в служебния кабинет, след това и в правителството на Бойко Борисов. Това промени ли с нещо битието ви, г-жо Бойкикева?

- С нищо не се е променило битието ми, само дето любопитството на хората към нас е по-голямо.

- Смятате ли, че синът ви ще се справи с тежката задача да реформира съдебната система?

- Не знам. Вече шест-седем години работи това нещо, може и да успее.

- Преди да седне в министерското кресло, синът ви не беше сред феновете на Бойко Борисов и преди време дори го нарече „мутра“. Как ще се сработи с него?

- Синът ми Христо ме предупреди да не давам интервюта на тази тема. А и не мога да коментирам отношенията на сина ми с Бойко Борисов. Не ги знам какви са. Да работи, колкото го издържат или колкото той издържи.

- Сред артистичните среди синът ви Христо е познат като автор на есеистични произведения, които е побликувал под името Христо Бойкикев. Защо сега е Иванов?

- Бойкикева съм аз по баща. Съпругът ми се казва Любомир Христов Иванов и е логично децата ни – а ние имаме три, Христо е най-малкият, да носят неговата фамилия. Колкото до това Бойкикев, просто преди години Христо пишеше есета за в. „Сега” и две от нещата му бяха с псевдоним Бойкикев. И сега: „О, той си е сменил името!“. Няма такова нещо.

- Изминаха само 26 години от създаването на Клуба за гласността и преустройството, а като че ли днес никой не си спомня за хората, които бяха в него. Това натъжава ли ви?

- Защо да ме натъжава. Това е животът, годините си отминават, ние остаряваме. Много от приятелите вече не са между нас. Валери Петров беше последният, който си отиде. Но нямам чувството, че се намираме в периферията.

- Навремето Държавна сигурност не си поплюваше с инакомислещите, а клубът беше създаден година преди падането на Живков. Не се ли страхувахте за живота си?

- Непрекъснато казват: „Тогава се живееше в страх”. Дъра, дъра – 11 000 души се подписаха за Екогласност. 11 хиляди превъзмогнаха всичко и въстанаха срещу системата в защита на русенските майки. Аз се прекланям пред смелостта на тези хора. Ние съществувахме и като клуб, и като Екогласност почти 365 дни. На 3 ноември 1988 г. учредихме клуба, на 10 ноември следващата година падна Тодор Живков. Но през тази година усетиха какво са неформалите. Ръководството на страната видя, че и България се вписва голямата промяна, която ставаше в Източна Европа.

- На вас какво ви костваше тази смелост?

- Много пъргаво, буквално на следващия ден политбюро на БКП изключи 13 души от партията, сред които бях и аз.

- През погледа на философа вписва ли се днешна бедна и объркана България в ценностите на демокрацията?

- Енгелс пише: „Всяка революция носи разочарование след победата”. Ами естествено има дръпване назад. Разочарованието и надеждите понякога вървят ръка за ръка. Но не можеше да няма промяна. Когато чета за бедни, нещастни, изоставени и болни приятели си казвам: „Боже, по-хубаво да го нямаше това нещо”. Но това е на някаква битова основа, която не е всичко на този свят.

- Когато оглавихте комитета за гласност, съпругът ви как реагира?

- Как? Твърдо застана до мен. Съпровождаше ме на събрания, вечер ме прибираше. Нито веднъж не ме е упрекнал. Но той за разлика от мен вярваше в БКП. Бил е три-четири пъти председател на профкомитета, на партийната организация. Поради характера ми мен никога не са ме избирали на такива постове. Напротив няколко пъти са ме викали в разни районни и градски комитети да ми обясняват колко не съм права. Както казваше един руснак: „Лагерът е могъщ – имаше предвид системата - но в бараките е неспокойно.”

- „Меди Доганов е мой приятел-философ несправедливо осъден.” Това казвате в края на 1989 г. Все още ли сте приятели?

- Хората се променят. Това, което е сега Ахмед Доган, а и което съм аз, е съвсем различно от това, което сме били преди 20-30 години. Наистина го познавам отпреди 10 ноември, защото майката на неговия син беше пет години редактор в редакция „Философия” в издателството „Наука и изкуство”. Тогава аз бях главен редактор на редакцията и си спомням, когато се роди синът му. От тогава много добре го знам, а и той добре ме знае.