Марко Семов, 1996: БЪЛГАРСКОТО "ДАНО". Ние свикваме с лошото, другите си го оправят
Последвайте ни в Google News Showcase
Припомняме един текст на видния български писател, публицист и народопсихолог проф. Марко Семов от 1996 г. Смятаме, че посланията и патосът на статията са особено актуални и приложими към днешното смутно време.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
Затворете си вечер очите, оставете грижите и тичането през деня настрана и дайте ухо на радиото или телевизията. Вземете хартийка и молив и чуете ли думата „Дано”, драскайте по една чертичка. За една вечер цял лист ще напълните!
Като гледате футболен мач на националния ни отбор, колко пъти ще чуете коментаторът да поиска да падне гол с „Дано!” Като се зададе буря, емваме се да се кръстим и да викаме: „Дано ни отмине!”
Заговори се за суша – пак „дано”-то влиза в устата ни. Идат избори: „Дано този път имаме късмет”, приказва си нашенецът и посяга към пликчето, без много да му мисли какво върши. Той разчита на своето „Дано!”...
Нов министерски съвет, нов министър-председател – едно е в устата ни: „Дано тия са по-стока от другите”.
Война гърми около нас, съседите ни стрелят един в друг. Ние – кога в църква, кога на одъра у дома – се кръстим и викаме: „Дано ни отмине!”.
Ами на път като тръгнем – по пътищата ни кръв и кости, омесени със смачкано желязо – вместо да вдигне ръка полицията и да укроти бесовете на юнаци с непокарали още мустаци, ние пак си викаме: „Дано на нас ни се размине!”.
Все с това „Дано!” се събуждаме и с него заспиваме! Питал съм се: защо сме тъй зависими от тази дума? Поличба, проклятие, просто навик, или нещо много повече – съдба? С всичката ù сложност, с всичките ù посоки…
Или е последица от онзи сложен и дълъг живот, който сме живели като държава и като народ – посечени, бити, спасявани, оцелявали, отново потъвали и изплували. Все време, в което се е губила държавността ни и са посичани традициите и порядъка ни.
Колко време е било в историята ни: да вървят работите на България и българите нормално, без насилие, без объркване? Без външна намеса, която да обръща всичко наопаки. „Дано”-то е разчитане на случайността, на късмета на отделния човек, протягане на ръце в хаоса, натъкмяване в безредието…
Който го може, оправя се. Има хора, родени за хаос и безредие – за тях това е най-добрият ред. Време за агресивните, арогантните, хитреците, мошениците и шмекерите. Нагледали и наситили сме се на тяхната парвенюшка простащина, отвратени сме, ако щете. Но те съществуват, и не абстрактно и прикрито, а по улиците, в киното, в ресторанта, в магазина и в университетите ни дори вече е пълно с тях!
Затова нашето „Дано!” е и молба. Към кого, ще попитате. Молба е то! Едни я отправят към Бога: „Дано Бог ти е на помощ!”. Други я отправят към късмета си, трети към себе си, четвърти – към случайността и добрата фея, пети, шести... Това е личната, скътаната надежда да те отмине метлата, да останеш някъде между листата на тръстиката, непометен, спасен, измъкнал се...
„Дано!” – това е и нашето примирение, нашата кротост пред съдбата. То е словесният израз на нашето българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие. Само че докато се разбере кога е едното, кога другото, тоягите удрят по главите ни. С „дано”-то ние признаваме, че сме навели глави, че чакаме бурята да отмине, че се кръстим и молим, белким се размине това, което много често не съдбата, не Господ, а самите ние сме си направили.
Защото представяте ли си немец или французин, като тръгне на работа, да казва на себе си, или на жена си: „Дано дойде автобусът”, или „Дано машината днес да не се повреди”?… Или американец, който се качва на самолета да отиде до друг град или щат или отива в магазин или държавно учреждение, да се прекръсти и да каже: „Дано да работи!”?
Или пък „Дано от другия месец да спре режима на водата”. Да няма къде да се изкъпеш, да ходиш немит в края на 20 век, да не си виждал топла вода месец в къщата си, да се редиш на опашка вода да пийнеш, и да казваш: „Дано!”
Аз лично не мога да ги чуя тези думи, казани от посочените националности. Такъв израз почти няма и в езика им! Ако водата им намалее, ще забележат навреме, ще запретнат ръкави и ще си я оправят. Ако автобусът им не дойде навреме, онзи, който обърква разписанието, ще замине. Ако магазинът или службата в работно време са затворени, онзи, от когото зависи това, няма да е вече там...Одма и тутакси!
Това са работи, които зависят от хората, от народите, и с тях примирение не бива да има. Тук е разликата, тук са Дарданелите! Ние свикваме с лошото, те го оправят.
Затова и тук върви линията между България и Европа. И няма къде другаде да я търсим!
Още Ботев някога беше казал: "Дайте на българина свобода и оставете го да видите на какво е способен!”
Вярно беше прозрял тази истина за народа си големият ни поет. Вярно, но кой да го чуе? Като всеки полуграмотен политик у нас се смята поне за равен на Ботев. Като покрай всичко друго нашата национална съдба е осакатена и с това, че ние като народ и общо взето хилавите ни политици не се научихме да се учим от историята си. Левски го каза за онова далечно време, но то се оказа прозрение за цялата ни съдба: „Живи изгоряхме, не се научихме да духаме”...
И днес стоим разчекнати на този кръстопът: проамериканци, проруснаци, прогерманци, че и франкофони. И тук-таме плахо щъкащ из литературата и в учебниците ни-някой пробългарин. И аз вече зная кога България ще стане равноправна, пълноценна държава. То ще е тогава, когато престанем да викаме „Дано!” Което ще значи, че сме се научили да разчитаме не на късмета и на чуждите сметки, а на ума и главите си, на реда и законите.
МАРКО СЕМОВ, 1996 г.
