ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Казват, че ако човек не се страхува от смъртта, той е просто глупак. Но как тогава да наречем човек, който се страхува от смъртта, но толкова, че не може да живее нормално?
До четиридесетгодишна възраст не се мисли много за смъртта. Ние се раждаме, живеем, умираме - вечният кръг на битието и няма от какво да се озадачаваме.
Ето една история, която може да помогне на някой да разбере и приеме факта, че страховете от този вид не могат да се справят сами. Че имате нужда от надежден и компетентен съюзник, който ще ви помогне да го победите.
След погребение на приятел нещо се преобърна в главата ми. Ако преди това дори не мислех сериозно за смъртта или за това кога ще дойде, сега всичко беше посветено на смъртта. Във всичко, което виждах наоколо, виждах „специални“ знаци, показващи преходността на живота ми. Това ме вбеси, понякога ми се искаше да вия като вълк от чувство за собствено безсилие. Всъщност аз вече умирам и единственият въпрос е кога ще започне последната фаза на смъртта, след която ще престана да съществувам.
Тези мисли не ме оставяха на мира. Веднага щом се разсеях и забравих за смъртта, тя веднага ми напомня за себе си, например със сърбеж на ръката ми. Когато докосвах кожата си, веднага си спомних за разлагането след смъртта и в какво се превръща кожата. Това ми донесе физически страдания и ако мога образно да опиша състоянието си в такива моменти, аз бях човек, затворен в клетка, която с всяка минута затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Прекрасно разбирах ненормалността на моето състояние и се опитах да я изгоня от себе си с все повече информация за смъртта, вярата и много други методи.
Един ден жена ми намери пари, които бях подготвил за собственото си погребение. Те бяха придружени с инструкции как точно искам да бъда погребан и къде. Тя естествено ми задаваше въпроси и аз не можах да отговоря ясно на нито един от тях. И тогава тя припомни, че вече са минали 2 години от смъртта на приятеля му. И вече й писна от мъжа, в който се е превърнал. Споменаването, че всичко това се е случило преди 2 години, ме ужаси. Не осъзнавах, че цели 24 месеца, повече от 700 дни, прекарах в „умиране“, в страх от смъртта и в подготовка за нея.
Разбрах, че не мога да се справя сам с този проблем и се обърнах към психолог. Това е единствената причина да съм жив сега. Разбира се, психологът не ме направи безсмъртен и не ме „зомбира“, за да спра да мисля за смъртта изобщо. Но започнах да разбирам стойността на живота и да се отнасям към смъртта като към събитие, преди което трябва да имаш време да се насладиш на живота.
Това е всичко. Никой не може да избегне смъртта. Но да й дадеш власт и да те обсеби, докато си още жив, означава да умреш няколко десетилетия преди сърцето ти да спре да бие.
