ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Знаковите дела, в които участва, го учат как да използва имиджа на „тъмния герой“ в своя полза. “При толкова много желаещи да бъдат Батман, някой трябваше да изиграе Жокера. Ако това популяризира името ми и продава труда ми – защо да не извлека позитиви?”, твърди Таков пред списание "Forbes".
Какво Ви мотивира да се посветите на адвокатската професия?
Насочих се към адвокатската професия, след като напуснах системата на МВР. Да служа на държавата за мен бе огромна чест и гордост. Работата там ми даде стабилна професионална основа – такава, каквато няма къде да се изгради на друго място. След почти 6 години в държавния апарат и срещайки се отблизо с някои конюнктурни практики, които бяха в колизия с морала ми и с ценностите, които изповядвам, реших да се влея в редиците на адвокатурата. Това сякаш бе естествен процес, с оглед най-вече кариерата на моя баща Лъчезар Таков, който е павирал пътеката, към която се насочих. Той ми е пример за това какъв професионалист, и преди всичко човек трябва да бъда. Ще бъде малко, ако кажа, че на неговата вяра в мен и пълна подкрепа във всяко отношение, но най-вече на безусловната му любов дължа изграждането ми като личност и юрист. Ако успея да се доближа дори малко до неговите професионални и човешки качества, то ще мога да кажа за себе си, че съм се утвърдил като стойностна личност.
Трудя се в семейната кантора, която моите родители ръководят вече над 20 години. Колективът ни не е голям, но е сплотен и действа като един организъм. Всички сме равнопоставени. Колегите ми са с опит в разнородни сфери на правото, на различна възраст са и с индивидуални мирогледи. Тези наши различия водят до обмяна на мнения, които понякога прерастват в разгорещени дебати, но винаги завършват с някое конструктивно предложение. И обичайно резултират в печелене на дела от всякакъв тип – наказателни, административни, граждански, както и търговски спорове, семейни казуси и случаи, които касаят защита на интелектуалната собственост.
Като миг изминаха 10 години, в които съм част от този екип. В това време успях да се впиша в него и изградих собствен авторитет сред другите юристи, въпреки че до неотдавна бях най-младият на възраст адвокат. Натрупаният опит в системата на правоохранителните органи предопредели да работя основно като пеналист, като по стечение на обстоятелствата буквално от старта на кариерата ми се хвърлих в тежки битки, от които придобих и немалко рутина. Работата ми е изключително динамична. Не ме е страх от предизвикателства и ги приемам. Вярвам, че само ако човек напуска зоната си на комфорт, може да се надгражда и да постига по-високи резултати.
Кои са Вашите основни професионални ценности и как ги прилагате в ежедневието си?
Коректност с хората, които са ми доверили своята съдба или тази на техните близки. Борбеност. Дисциплина. Непримиримост и глад за успехи. Също и отдаденост, дори саможертва. Винаги съм искрен с клиентите. Прям съм, не им спестявам неприятните новини, не им давам напразни надежди – адвокатите нямаме право да спекулираме с хорските страхове и да продаваме неосъществими мечти.
Без да си борбен, без да си готов да „скочиш“ срещу неправдата, без значение как е замаскирана тя, нещата просто не се получават. Наказателният адвокат не може да има маниер на конформист – той няма как да бъде едновременно приятел с прокурора и с пострадалия, да не влиза в спор със съда, когато това се налага, за да защити интереса на клиента си и в същото време да оказва адекватна защита на обвиняемия. Той трябва да бъде непримирим!
Дисциплината за мен е водеща във всяко начинание. Без нея няма самоконтрол, а без него няма как човек да изгради воля. Животът не е само професията. Има пикове и спадове в други области от битието ни – болести, финансови затруднения, разочарования от приятели, лични несгоди… Как се възстановяваш от тях, как се събираш – това е, което те изгражда като човек. Да имаш сила да се изправиш, да изтупаш коленете от прахта, да избършеш сълзите, да стиснеш зъби и да продължиш – това те прави боец. Допускал съм немалко грешки както в личен, така и в професионален план, но те изграждат характера. А той ти помага да откриваш места, най-вече в себе си, където парите не могат да те отведат. Така съм възпитаван – да се опитвам, докато не намеря начин или докато силите не ме напуснат. Дори не се замислям как и защо го правя – това е моето разбиране за живота, това е, което съм. На това уча и аз моите деца.
Като адвокат често сте и личен съветник на своите клиенти. Как печелите доверието на сериозните си бизнес клиенти, които търсят защитник за сложни и деликатни казуси?
С лична ангажираност. Адвокатството не е просто професия, то е призвание. Договориш ли се с някой клиент – без значение от материалния му статус, от финансовото измерение на проблема, от публичността на случая – това значи да му се посветиш. Така аз разбирам отношенията клиент-защитник! Те са също толкова лични, колкото са отношенията между пациент и лекар. За да се обърне някой към адвокат, особено към наказателен такъв, това значи, че този човек е изправен пред трудност, която не може да преодолее сам. Често проблемът, който трябва да бъде решен, е от естество да повлияе съдбовно на този индивид, да предопредели неговото лично, кариерно и финансово бъдеще, а оттам и живота на семейството му. За отделния човек неговият личен проблем е най-важен и той иска от адвоката да му обърне внимание, да покаже отношение и да демонстрира усърдие. Хората, които идват в кантората, буквално поверяват в ръцете на мен и колегите ми техните съдби. Те подхождат с огромно доверие, което пък влече след себе си сериозна отговорност от мен към задачата, с която са ме ангажирали. Аз не мога да обещая 100%-ов успех, но мога да гарантирам, че ще сторя и невъзможното за постигане на общата ни цел. В такива моменти, когато видя, че клиентът ми се доверява на 100% и ме оставя да импровизирам, изпитвам истинско удовлетворение от работата си. А това води до красноречиви резултати!
Как реагирате на особено сложни и емоционално натоварени дела? Какво Ви провокира да се впускате в тях?
Не съм лишен от емоции, но в работния процес нямам възможност да реагирам по друг начин, освен хладнокръвно и професионално. Психическата натовареност на адвоката не е никак малка – той е притиснат между очакванията на клиента за щастлива развръзка, амбициите на прокуратурата да докаже тезата си и фактологията по даденото обвинение. Медийният шум около един казус не успокоява атмосферата, а напротив – поставя институциите под натиск и това обичайно рефлектира негативно именно в правната сфера на обвиняемите лица и техните защитници.
В кориците на немалко от делата, които разглеждам, има много мъка и от двете страни и за да се съхраниш, трябва да съумееш да развиеш избирателна памет.
На въпроса Ви кое ме провокира да се впускам в някой случай, ще отговоря, че невинаги водещ при мен е хонорарът. Понякога бивам мотивиран от силно развито усещане за справедливост, колкото и парадоксално това може да се стори на някого, изречено от устата на един наказателен адвокат. Но аз не съм типичният представител на гилдията, аз съм по-друга порода.
Ангажирате се с доста дела, които изглеждат на пръв поглед „безнадеждни“. Има ли съдебна битка, в която не бихте участвали?
Бих се борил и срещу лъв, ако залогът си струва! Почти всички дела, които поемам, са от типа „сам срещу всички“. Те са и най-сладки – психическата устойчивост и силата на юрист идват само когато бъдеш поставен в подобни ситуации. Тогава или жертваш много, да не кажа „всичко“, за да постигнеш това, което желаеш, или просто биваш разгромен. Няколко такива дела съм печелил, просто защото съм отказвал да ги загубя. И знаете ли – има една много хубава англоезична фраза – “talk the talk, walk the walk”, която много точно илюстрира основното правило в една съдебна битка – че след като се заявиш с гръмки думи, трябва да подкрепиш казаното с действия. Може би най-хубавото на тази професия е именно това, че в края на краищата само една от страните успява да докаже верността на думите си в съдебната зала. И е много приятно чувството, когато ти си тази страна!
Как се справяте с обществения и медийния натиск около някои от най-знаковите Ви дела? Доколко имиджът на „тъмния герой“ в адвокатската професия работи във Ваша полза?
Тук монетата има две страни. От една страна – безспорно медиите в голяма степен оказват силно въздействие върху общественото мнение. Случаите, които поемам, нерядко получават широко журналистическо отразяване и оценките за предполагаемите извършители често са крайно негативни. Това е неизменна част от професията и аз съм окей с това. От друга – този имидж на „тъмен герой“ никога не е бил моя самоцел. Така се случи, че делата, по които бивам ангажиран буквално от вписването ми като адвокат, предизвикват силен обществен интерес и биват широко отразявани. В едни не толкова далечни времена конкретни полицейски и прокурорски ръководители представяха себе си като радетели за справедливост, борещи се със злите сили. Така от само себе си, при толкова много желаещи да бъдат Батман, някой трябваше да изиграе лошия герой – Жокера. И реших, че щом популяризира името ми, а оттам продава труда ми и прави разпознаваема кантората – тогава нека аз да съм лош. Защо да не черпя позитиви от този имидж?!
Преди години стилът Ви на работа бе определен като „агресивен“. Съгласен ли сте с тази дефиниция?
Не смятам тази дефиниция за акуратна. Бих използвал „самоуверен“, дори „дързък“, но това е само в работата ми. И няма как да е другояче. Тази моя увереност води след себе си успех, а успехът ражда нова увереност. Ако това да заявявам позиция и да я отстоявам с всички предвидени от закона средства се дефинира от някого като агресия, то да – тогава в нечий тесен мироглед подходът ми е агресивен. В крайна сметка нося отговорност за действията и за думите си, а не за това кой как ги интерпретира. Не споделям линията на пасивно упражняване на правото на защита. По дефиниция адвокатът е равнопоставен на прокурора и на съдията, затова и трябва да се държи като такъв – на нужната професионална висота, но и да демонстрира самочувствие. Не ме плаши да вляза в остър сблъсък на мнения, след като съм убеден в правотата на моето. Такава трябва да бъде настройката и на колегите ми, не да сервилничат на държавното обвинение и на разследването – каквато тенденция забелязвам по места, в това число и нерядко при често медийно изявяващи се адвокати. На нас ни се плаща да браним клиентите, това е моето разбиране за адвокатския труд.
Изказвания, че съм твърде остър, дори арогантен, изхождат от хора, които за мен са твърде меки – с поведение и мислене, които предполагат да се оттеглят и да дадат път на по-смелите и по-можещите. Ще продължа да се трудя както досега – с плам и непримиримост, дори ако това значи да предефинирам разбирането за адвокатска професия! Защото защитниците трябва да действат като артисти – смело, с размах, с фантазия и с вдъхновение. Само така името ти ще бъде запомнено.
В живота ми извън професията съм скромен и общителен. Не приемам нищо за даденост и съм благодарен за всичко, с което съм благословен.
Прави впечатление, че избягвате медийни изяви. На какво се дължи това?
При цялото ми уважение към журналистическите екипи и техния тежък труд да реагират мигновено на всяко актуално събитие, аз нямам нужда от непрестанни медийни изяви, за да се валидирам. Сякаш напоследък е масово желанието на хората да се изявяват медийно и те лесно получават трибуна – по традиционните или някой от по-модерните канали за информация. Коментирането на теми, по които човек не притежава експертиза, или на събития, които не познава в детайли, за мен е безотговорно и непрофесионално, като резултира в намаляване качествената стойност на самия анализ. Дълбокото ми убеждение е, че адвокатите и магистратите трябва да комуникират помежду си в съдебните зали и в служебните кабинети. Чрез воденето на диалог през медиите между адвокати и институции, или между самите институции, се принизява езикът и оттук цялата юридическа гилдия губи своите авторитет и тежест в обществото.
С какви предизвикателства се сблъсквате най-често в работата си?
С предразсъдъците на обществото. Това къде или какво работи някой, дали има татуировки по тялото или има по-различно разбиране за мода, не определя неговата ценностна система – за съжаление, малко хора го разбират. Българинът като цяло е краен в мненията си, което никога не е добра отправна точка за трезва преценка. Често аз и колеги адвокати биваме идентифицирани с обвиняемите, чиито права защитаваме. Нашите действия биват осъждани, без дори да се прави опит да се вникне в мотивите ни, които нерядко са от полза за цялото общество. Схващането, че щом съм адвокат, едва ли не нямам право да заемам активна гражданска позиция и да изразявам становища по важни за обществото теми, е признак на закостеняло мислене и липса на реално желание за създаване на по-адекватно на еволюиращия свят общество.
Какво Ви помага да се съхраните?
Съхранявам се, като не допускам нищо да ме отклонява от пътя, който съм поел. Вървя с увереност и с гордо вдигната глава, защото винаги съм спазил думата, която съм дал, и съм носил отговорност за действията си. Това мое разбиране за живота и професията ми е донесло немалко негативи, но също ми е спечелило тежки битки и ценни приятелства.
Имате ли политически амбиции?
С оглед делата, които поемам, и народопсихологията на сънародниците ни, ако имах такива амбиции, това щеше да се сметне за ерес. Моралният ми компас функционира добре, но знам къде е моето място и то е в сферата на наказателното право. Има лица, вписани като адвокати, които бъркат съдебните зали със сцени за артистични представления или телевизионни студиа. В съда обаче трябва да си подготвен – там ПР и удобна среда няма, а политическите лозунги и изтърканите клишета не вървят. Необходимо е да излагаш ясни и точни аргументи, които да притежават силата да убедят магистратите в черни тоги, а понякога и в червени, че именно твоята гледна точка е правилната.
Как реагирате на критика?
Понасям я доста добре. Нямам страх, че ще бъда порицан или че мога да се проваля. Критиките не ме демотивират, дори напротив, поучавам се от тях. За мен това са уроци, които ми помагат да погледна работата си от друг ъгъл, да прозра допусната грешка или да отстраня някой пропуск. Не ме е срам да кажа, че имам много да уча! В съдебната система работят хора, които в голямата си част, освен че са интелигентни и начетени, ежедневно се самоусъвършенстват. Някои от тях са с богат не само професионален, но и житейски опит. Други са преподаватели, трети пък са надарени с изключително нестандартно мислене. Често чета съдебна и прокурорска практика, както и становища на колеги-адвокати. От тях заимствам схващания, виждания и идеи, които пречупвам през призмата на конкретен казус, по който аз съм ангажиран. Пабло Пикасо е казал, че лошите художници копират, а добрите крадат. Вярвам, че тази мисъл е в сила и за юристите. Съзнавам реалните си възможности и нямам претенциите да бъда най-умният или най-начетеният наказателен адвокат в държавата. Обаче притежавам потенциала да бъда най-успешният. В стремежа си да постигна тази цел бих преглътнал евентуален неуспех, защото никой не е застрахован от такъв. Но не мога да приема да не съм опитал с всички сили да стана №1! Разчитам като добра символика това, че интервюто ни е публикувано в брой #1 на списанието Ви за 2026 г. Един мой любим роман завършва така:
„Защото цар винаги е най-силният – непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.“
Често критикувате работата на прокуратурата и МВР. Какво е отношението Ви към тези институции?
По болшинството от делата, в които участвам, с полицаите и прокурорите защитаваме различни тези. Това в моите очи ги прави противници, но не и врагове. За съжаление, същото невсякога важи vice versa. Както Ви споменах, от системата на правоохранителните органи е започнал моят професионален път като юрист и храня огромен респект към хората, които работят в тези структури. Там има много кадърни и грамотни мъже и жени. Вратата на кантората ми винаги е била отворена за достойните сред тях. Ако обаче се злоупотребява с права и се заобикалят закони, за да се обслужват цели, различни от тези на правосъдието, няма как да остана безмълвен. Когато съм порицавал конкретни действия на отделен полицай или магистрат, това винаги е било базирано на факти, които в случаите на извършване на обективни проверки и нетенденциозно разследване са се потвърждавали. Някои от адресатите на тези оценки са по-сензитивни и не могат да отделят професионалната критика от личната, което повлиява на актовете им. Съзнавам, че не мога да се харесвам на всеки, и не се стремя към това. Както казах – работещият наказателен адвокат няма как да бъде всеобщ любимец.
Били сте лектор по защита на интелектуалната собственост. Защо се насочихте към тази област и какво бъдеще виждате в нея?
Определям себе си като комуникативен човек и харесвах работата си в университета. За съжаление, ангажиментите ми като адвокат ме възпрепятстват да продължа академичната си дейност, която намирах за приятна и зареждаща. Интересът ми към правната защита на интелектуалната собственост не е намалял и до днес. Все по-голяма част от човечеството замества тежките физически натоварвания с интелектуален труд и затова е от голямо значение укрепването на правната основа и разбирането на обществото относно важността на интелектуалната и индустриалната собственост. Ако юридическата част от тази ниша се развие, гарантирането на по-добра защита на иновациите и творчеството в страната ще стимулира икономическия растеж, а оттам ще мотивира все повече български деца да останат в Отечеството, вместо да търсят препитание и реализация в чужбина.
Кой е Вашият основен мотиватор?
Семейството. Знаете израза, че за това дали един адвокат е успешен, красноречиво говори единствено резултатът от последното му дело. По тази причина темпото и обемът трябва да се поддържат – забавиш ли се, течението те отвежда в забвение. Битките, които водя, са ежедневни и на много фронтове. Това генерира силен стрес и ми коства доста енергия. За тези битки ми трябват сили, а те идват от близките ми. Колкото и да съм уморен понякога, когато погледна моите деца, осъзнавам, че това да „върна газта“ не е опция пред мен. Те ми задават въпроси, интересуват се от това дали съм спечелил делото, на което съм се явил. Това прави моя глад за успехи вече не само моя персонална кауза, а и тяхна. Те виждат личния пример. Двете ми момчета учат и спортуват усилено, броейки медалите и наградите, които всеки от тях носи у дома. Синовете ми са моите два двигателя, които превръщат всяка цел в отговорност, а всяка моя победа – в наследство. Искам за тях да бъда този човек, който е моят баща за мен – супергероят без маска и наметало!
