- Как злодеят Милото се чувства като директор на Сатирата?
- Отговорността на този пост е по-голяма, отколкото очаквах. Но аз не съм от плашливите. Когато министърът на културата Вежди Рашидов ме покани, трябваше бързо да си дам сметка какво искам. И досега играя в Сатирата във „Вечеря за тъпаци”.
Навремето се наложи да скъсам пъпната връв с театъра, защото директор ми беше Рашко Младенов – една изключително несъстоятелна личност. Този човек взимаше от мен всичко. А в края на сезона представленията, в които играя, паднаха. А имах 4 роли! И на моя въпрос: "Защо?", той отговори: "Ами представленията падат, защото не станаха". А кой е виновен?! Тогава започнах да не се харесвам. Боже, казах си, в какво ще се превърна? В пияница, комплексар, защото не мога да целувам дупета. Трудът трябва да бъде оценен, независимо за коя професия става дума.
- Така може да говори само човек, възпитан в духа на подобни ценности?
- Така е! Татко е музикант – един от 50-те най-добри виолисти в света - Николай Сърменов , майка е архитект. И двамата отдавна живеят в Колумбия. От тях, от бабите и дядовците ми съм получил огромно интелектуално наследство. Баба ми по бащина линия е художничка, говореше няколко езика, френски възпитаник. Другата ми баба също е завършила френския колеж. И това го казвам, защото ми дойде до гуша от някакви селяндури, които стават известни, защото са известни. Но това е нашето общество. Затова трудно контактувам с хората, трудно ги допускам до себе си. Имам прекалено много изисквания. Затова си създадох и свой бизнес - за да съм независим от тъпаците, които живеят в тази държава.
- Тогава защо останахте в България?
- Съжалявам и досега! Голямата ми дъщеря Даря е на 21 години, завърши във Виена политическа и дипломатическа академия. Забранил съм є да мисли за България. Продължава си образованието в Токио.
- Първо сте заложили на рисуването, защо от вас не стана художник?
- Двуизмерното пространство ми е малко. А имаше и формален повод – един комунистически художник, който беше председател на държавната комисия за приемане на картини за изложби стоеше като стена пред мен. Без неговото „да” не можеш да направиш изложба. Той ми каза, че аз никога няма да видя своя картина в експозиция. Рекох си: Аз пък ще стана артист. Винаги съм искал да правя кино. В Художествената гимназия влязох трудно. Първата година не ме приеха, защото в графата ми нямаше родител - член на БКП – и така останах първи под чертата. Това беше първият ми сблъсък с действителността – не можех да разбера защо не е оценен трудът ми. Няколко пъти са ми намалявали поведението, изключвали са ме от Комсомола. Много ги дразнеше, че бях отличник.
- Бихте ли кандидатствали отново в НАТФИЗ, какво е нивото в академията?
- Нивото е отвратително смайващо ниско. Баща ми, който е сред асовете в своята професия, продължава да се готви за лекции. Той е професор, но става в 6 сутринта. На 75 години жули като луд гамата. Викам му: Абе, не я ли научи тази гама? Ама той иска студентите да го смятат за божество. А нашите преподаватели всички са теоретици.
Когато аз попаднах във ВИТИЗ, си мислех, че това е Меката на изкуството. А с какво се сблъсках - със селяци, миришещи на сол, лук и чесън. Е, как да стане.
- Говори се, че още като студент сте минавали за секссимвол?
- Глупости на търкалета! Във
ВИТИЗ ми викаха Лебеда – защото нямах и гаджета. Идвах в 7,30 и работех до късно. Исках да науча всичко. Трудих се като вол 4 години. И какво от това? Потънах в морето от безсмислие. Когато завърших, като много талантлив ме оставиха на следдипломна квалификация. Бяхме на заплата. Тогава работих с Леон Даниел, което беше много важно за мен. Талантливите и можещите хора никога не са били толерирани. Гриша Островски ми казваше: Ти си талантлив, ще се оправиш. Ама как? Ако искаш да отгледаш цвете на една поляна, трябва да полагаш грижиш за него. Иначе бурените ще го изядат.
- Бил сте разпределен в театъра в Пазарджик. Какво научихте там?
- Там се срещнах с елементарните интереси на режисьорите: „Много ми трябваш, за да направя тази постановка и да взема пари. Защото ще си строя вила на морето”.
- Доскоро бяхте известен само като глас от дублажа и изведнъж станахте телевизионна знаменитост с ролята в „Седем часа разлика”. Защо не снимахте досега?
- Никой никъде не ме е канил. Ролята на
Милото получих съвсем случайно. Никой не ми даваше да правя кино, затова пък имам зад гърба си над 500 реклами! Завърших кинорежисура, което беше целта ми. Преподавател ми беше Мариана Евстатиева. Много ми харесва едно изречение на Кшищоф Зануси, което тя цитираше. „Аз като си направя работната книга, всеки може да заснеме филма след това.” Научих се да се готвя много добре. Репетираната импровизация е най-добра. На терен отивам крайно подготвен – независимо дали съм артист или режисьор. Има колеги, които казват: Аз ще се провокирам на момента. Режисьорът Дочо Боджаков, срещу когото изригнах доста неща по повод тв филма му „Английският съсед”, попитал наш общ познат: Ама защо Калин говори срещу мен? - Ами защото не си свършил работата бе, Дочо!
- Може да не признавате, че сте били фатален мъж, но имате два брака...
- Да, женил съм се два пъти, имам две жени – бивша и настояща, и две дъщери. Бившата ми жена е много готина, а настоящата е великолепна. По времето, когато кандидатствах театрална режисура и четях пиесата „Към пропаст”, се роди Даря. Там царицата отива в манастир и игуменката се казва Даря. Бившата ми жена Йоана се обади от родилното и каза: Какво става? Нямаме име за детето! - Ще се казва Даря. Има звук в него. Сладко име. Минаха няколко месеца и сънувам, че трябва да я кръстя Димана. Казах на жена си: Трябва да прекръстим детето... Но тя не се съгласи. Е, добре, ама един ден пак ще имам Димана - й отговорих. И втората ми съпруга ми роди Димана.
