ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Скъпи приятелю, скъпи мой учителю, мой баща и мой съдник в поезията и живота!
Не би приел шаблонните ми обяснения в любов, нито уверенията колко ми е мъчно, че те няма вече тук.
Не мога да си представя как би се развил живота ми без твоя „Тавански спомен”, накъде бих тръгнал като съвсем начинаещ поет без „Палечко” и „Край синьото море”.
Пазя всичко, което си ми написал и надписал – писма и книги, и оная открадната чернова от ръкописа, когато си ми идвал на гости в Бургас.
Пазя оня съкровен запис на стария ми магнетофон – когато ти, с леко треперещ и развълнуван глас прочете цялата поема специално за нас с Ивана:
„Помниш ли, не помниш ли… Кой те знай къде си…”
Тук си!
Смешно е да го произнасям и вероятно малко хора ще го разберат, но ти си за мене в този груб и циничен свят – моята Икона, моят Свети Валери…
Ах, как дяволито се подсмиваш в момента на тези думи.
Не съм ти ги казвал никога лице в лице, но съм ги писал толкова пъти, надявайки се, че няма да ги прочетеш.
Мъчно ми е, Валери…
Позволи ми да ти го кажа…
Тук си!
