Нека не колим людоедите край нас!

Обществото ни не е готово за отмяна на доживотния затвор без помилване

Предложението на вицето Маргарита Попова да се отмени доживотния затвор без право на помилване дойде изневиделица. И ни завари доста неподготвени. То обаче събуди стари страхове и дори гневни реакции в различни обществени среди и слоеве. Ако искам да се харесам на повечето читатели и на по-голямата част от нашето общество, веднага трябва да кажа: „Не! Никакво премахване на доживотния затвор, без право на помилване! Не стига, че избързахме с отмяната на смъртната присъда, ами още милост ще проявяваме към садистите, към опасните типове и изродите, които с удоволствие убиват. А ние ще вярваме на разкаянието им!“ Преди години мислех точно по този начин, защото и безсилието тласка към насилие. И аз, озверял от липсата на социална и нравствена справедливост, от липсата на нормално работеща провосъдна система, отчаян от невъзможността на нашата криворазбрана демокрация да започне да мърда поне милиметър по милиметър към своето усъвършенстване, бях безапелационен, категоричен и безпощаден. В заблудата си. Защо заблуда, ли? Защото се изповядвах като демократ, но комунистчето и фашистчето у мен ме караха да желая бързо и решително възмедие не само за убийците. Не само за паталогично извратените типове, но и за онези, които приватизираха демокрацията в своя полза, и разграбиха на безценица държавния капитал. Не можех да се примиря, че майките на убийците, които лежат в килиите с книжки в ръка, ще могат да ходят на свиждане с чедата си. Макар и през сълзи да им се радват. А почернените завинаги майки-нещастнички, нямат никакъв избор, освен да вият пред кандилото или над гроба на детето си. Питах се: защото майките на невинните жертви ще си скубят косите от жалост, а родителите на престъпниците ще минат метър – само с известно неудобство пред съседите или в най-добрия случай с малка доза срам, но далеч от обществения позор... Питах публично: защо в демократична Америка в отделни щати още същестуват смъртните присъди, а у нас – в държавичката ни, която се тресе от всякакъв вид престъпления, всеки вандал може да вандалства на воля. И ако му се размине куршумът, щом излезе от панделата, пак ще свирепства и ще бандитства. Тъй като закораверавелият престъпник няма душа и съвест, за него няма страх или срам от Бога. Той е човек само по физиологически вид, по паспортни данни и местоживеене. Казвах, гърбавият само гробът го изправя, без да се замисля, че в желанието си за мъст, аз също говоря и разсъждавам вече като убиец. Че моят справедлив и дори праведен гняв ме тласка към ролята на инквизитор, не идеен, не политически, а самодостатъчен. Сякаш аз съм бог, сякаш съм последната морална инстанция, която може да раздава живот или смърт, без да й мигне окото. Казах окото – ами нали философията око за око, зъб за зъб, живот за живот, е отречена от Христос още преди 2000 и кусур години. Нали още тогава част от непримитивно мислещото човечество го е приело за свой месия, за свой духовен водач, за човек, който е провидял несъвършеството човеците като истински Бог. Знам, че мнозин ще кажат: ние не сме вярващи, ние вярваме в жестокото, но справедливило наказание. Вярвате в жестокостта? Вярвате в убийството на себеподобния? Вярвате , че людете трябва да бъдат людоеди, че людоедите между нас също трябва да бъдат заклани и изядени? Сигурно хвърлям повече сол в супата, но и без никаква сол – тя ще си остане блудкава. Казано е - прошката е по-сладка от греха. Казано е, че разкаянието е висша форма на осъзната духовност. Че дори няма по-чист в духовен план человек от онзи, който искрено и дълбоко се е покаял. И изтърпява цялата тежест на закона. В този смисъл предложението на вицепрезидента Маргарита не е необмислен акт, преизборен ход или просто съобразяване на нашите правни норми с тези на останалите бели европейски страни. Предложението идва от опитен юрист, който го изрича от най-високия етаж на държавната пирамида. То е не по-малко хуманно от отмяната на смъртното наказание, като отживелица от мрачното Средновековие. От годините на Светата иквизиция. От епохата на силовите методи на превъзпитание – вкъщи, в училище, в пионерския лагер, в казармата, в затвора, в концлагерите... Проблемът на това предложение е, че е ненавременно. По-голямата част от обществото ни не е готово за подобно решение. Повечето граждани не вярват в приказките за реформирана съдебна система. И от тази поправка в Наказателния кодекс ще се възползват всички, които имат достатъчно пари да откупят свободата си. Това ще бъде още една законова вратичка тихомълком да се заобикаля Справедливостта. И ще имат основание за подобни съмнения: та нали предишният вицепрезидент е помилвал стотици , дори хиляди бандити, какво ще стане, ако най-тежкото наказание – доживотна без право на помилване – отпадне... Въпреки всички аргументи срещу това предложение на вицето, аз съм „за“. Защото вярвам, че има Вяра, Надежда и Любов. Че те ни правят различни от зверовете, че те ни правят съзнателни същества, водени от своя ум, разум и интелект, а не от първичните си рефлекси. Рано или късно тази промяна ще се случи. Но аз мечтая за другата, голямата Промяна в човечеството, в страната ни, в народа ни, който предпочита да мисли чрез сърцето си, а да чувства през мозъка си... Затова преди да откликнете с категоричното си „не!“, помислете с мозъка си, за Бога!