Последвайте ни в Google News Showcase
Както повелява ал. 1 на чл. 92 от Конституцията ни, президентът „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения“.
Красиви приказки, но трудно осъществими в реалния живот.
Кажете ми с думи прости как да обединиш „нация“, която вече 30-те години преход превърнаха в два милиона и половина мизерстващи пенсионери, три милиона „трудещи се“ на минимална работна заплата, един милион цигани, живеещи на социални помощи, без да плащат и лев данъци от това, което изкарват на черно, четвърт милион благоденстващи държавни чиновници, на които пак ще им увеличават заплатите, за да продължат да не работят, милион и половина българи, които избраха Терминал 2, и още няколко хиляди мошеници, крадци и айдуци, които не слизат от луксозните си джипове и не спират да показват, че за тях закони „няма открити“?
Ами трябва да си фокусник, факир или дори магьосник, за да го сториш. И не успяха нито един от петимата ни „демократично“ избрани досега държавни глави.
Обратно, още първият, Желев, влезе в конфликт не само с онези, които не бяха гласували за него, но и с тези, които го бяха издигнали. И ако т.нар. „Боянски ливади“ доведоха до падането на правителството на СДС, разривът продължи с горенето на портретите му и на книгата „Фашизмът“.
Каква ирония на съдбата! Подобно нещо Европа не беше виждала от 1938 г. в Германия на Хитлер. А през 1993-та новите уж „демократи“ в България хвърляха в огъня една определено антихитлеристка книга!
Следващият „обединител на нацията“, Стоянов, се оказа по-търпелив от предшественика си. Пък и в по-голямата част от мандата си беше зает предимно с това да благодари на „сините“, че фалшифицираха т.нар. „вътрешни избори“ в СДС, за да отстранят Желев.
Едва към края обаче и той не издържа и изплака: „Иване, кажи си!“. Но Костов вече предпочиташе да си говори най-вече с теменужката си... И Стоянов загуби уж сигурен втори мандат, та не му остана време за „обединение“ на нацията...
Наследи го, макар и доста неочаквано, Първанов. Казвам „неочаквано“, защото „неговите“ му бяха отредили ролята на жертвен агнец, който да загуби накуп две състезания – за президент и за председател на партията.
Е, не стана. Но възкачването му на поста държавен глава беше наистина толкова изненадващо, че в опиянението си от този факт той забрави цялата нация, камо ли пък идеята за обединението ѝ. И десет години се отдаваше предимно на лични удоволствия – лов, футбол и международен туризъм за държавна, т.е. за наша, сметка.
Онзи с „паркинЗите“ пък чак не ми се ще да коментирам. Макар че като че ли при него за първи път се забелязаха наченки на нещо като „обединение на нацията“ срещу безумната му русофобия. Но човекът е бизнесмен, вероятно си е направил някоя и друга сметчица, че така може и да заработи топло местенце в НАТО...
Като правя тази кратка екскурзия из историята на президентската ни институция, стигам и до сегашния ни държавен глава. Ами явно и на него няма да му се усмихне късметът на „обединител на нацията“.
Първо, докато Нинова не спре да твърди, че това е „нейният президент“, той никога няма да стане „нашият“, т.е. на всички българи. Дали го приказва, защото си вярва, или се е превъплътила във фокусника, който вади зайчето от шапката всеки път, когато има нужда, е отделен въпрос.
Важното е, че и в двата случая Нинова върши лоша услуга на Радев. И той рано или късно ще ѝ го върне. И пак ще гледаме епизод от филма „Свой сред чужди, чужд сред свои“.
Второ, ако Нинова използва това със „зайчето от шапката“, тя упорито не иска да разбере, че всъщност играе в полза на премиера.
Ама Радев бил „твой“? Ми чети, моме, Конституцията, която в чл. 105 казва, че именно „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите“.
Е, кой пък ръководи Министерския съвет? Ами този, който има мнозинство да го състави, пък то да го крепи. Следователно вземи си „твоя президент“ и остави на мен делата по „вътрешната и външната политика“.
Както и се случи. През 2018 г. Радев блестеше с отсъствието си от такива форуми като председателството на Европейския съвет, срещата ЕС – Турция в Евксиноград, Общото събрание на ООН.
Всичко това беше иззето от изпълнителната власт. Но повтарям, не и без „приноса“ на БСП.
И какво всъщност му остана да прави на клетия ни държавен глава? Ами да ходи на протоколни визити в странство, да се ежи на изпълнителната власт и да връща закони на парламента.
Като казвам „протоколни“, не му завиждам за лукса, в който вероятно преминават. Но едно време Живков се връщаше от подобни посещения с куп конкретни договори между България и съответната държава. Сега нещо такова не съм видял...
Нормално е, от друга страна, между президентството и изпълнителната власт да прехвърчат и искри. Даже в България това си е традиция. А още по-даже – традиция, заложена в Конституцията ни.
Но все си мисля, че между „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2 разстоянието е само един подлез. Пък ако толкова не могат да го изминат пеша, президентът и премиерът вероятно имат и телефони. Които понякога също могат да бъдат използвани и като искроуловители. Преди да се наложи употребата им като пожарогасители...
И стигам сега до прословутото „право на вето“. Всъщност и то не е това, за което го обявяват, а просто връщане от страна на държавния глава към парламента на един или друг закон за евентуалното му подобрение.
Е, засега резултатът е 12:0 в полза на парламента. Което ще рече, че депутатите от мнозинството изобщо не бръснат и за слива мнението на президента или по-скоро на амбициозните му правни съветници.
Ами кажете ми при всичко това как може да имаме претенции към него като „обединител на нацията“? И как, в по-широк смисъл, да постигнем подобно обединение между българите?
Май мисията наистина е невъзможна. И за държавния глава, а и за самата ни нация...
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
