Носителката на "Пулицър" Дженифър Игън: Пиша романите си на ръка, за да събудя подсъзнанието си
Имах късмет, че бях аутсайдер в ерата преди избухването на СПИН, споделя авторката
Последвайте ни в Google News Showcase
В интервю за британския в. „Гардиан“ Дженифър Игън - авторката на романа „Жестокото присъствие на времето“ и сборника с разкази „Изумруденият град“ (издадени на български от „Милениум“), разказва за печеленето на награди, за предстоящата си книга и защо би тръгнала „по пътя“ с група „The Who“. В момената световноизвестната писателка гони крайния срок за завършване на новата си книга с работно заглавие „Manhattan Beach“, която трябва да излезе през 2017 г.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
- Госпожо Игън, какво се промени след като бяхте отличена с престижната награда „Пулицър“ за романа си „Жестокото присъствие на времето“?
- Основните неща са си същите. Имам моето семейство и моите двама синове, и животът с тях в Бруклин е същият. Но може би игнорирам една голяма сеизмична промяна вътре в мен, която не мога точно да опиша. За сметка на това мога да си представя как бих се чувствала, ако спечеля „Пулицър“за следващата ми книга...
- „Жестокото присъствие на времето“ спечели и много други награди и беше филмиран от HBO. Предчувствахте ли неговия успех, докато го писахте?
- Не мислех, че тази книга ще привлече широка аудитория по начина, по който го направиха някои от предишните ми творби. Имаше и нападки срещу нея. Осъзнавах и това, че сериозна пречка ще бъде фактът, че не принадлежи към точно определен жанр. Просто се надявах да има свой път, очаквах обаче следващата ми книга да срещне по-топъл прием.
- Връщате се назад и отивате напред във времето, премествате действието между Сан Франциско през 70-те и Ню Йорк от бъдещето, пресичат се много и различни сюжетни линии. Имахте ли строен план, докато пишехте романа?
- Не, напротив, пиша абсолютно спонтанно. Пиша книгите си на ръка – това признание винаги стряска хората. Мисля, че го правя, за да избегна мислещата част от мен и да дам думата на подсъзнанието, където би трябвало да се намират добрите идеи. Пробвах да използвам компютър, защото обичам да си върша работата бързо, но не се получи. „Жестокото присъствие на времето“ ми отне три години и това дори ми се вижда кратко. Втория си роман /който предхожда въпросния – бел. а./ „Look at me“ писах цели шест години.
- Повечето от героите в книгата са свързани с музикалната индустрия. Колко време сте прекарали в техния свят?
- Не толкова, колкото може да си помисли човек. Хората, които четат книгата си казват, че съм музикален маниак, но всъщност никога не пиша за моя собствен живот. Веднъж, като журналист, трябваше да пиша за две рапърки – еднояйчни близначки, известни като „Dyme“, малко от тяхното ДНК използвах за героини от „Жестокото присъствие“ – те също живееха в Монт Върнан, и също имаха дебел оранжев килим в звукозаписното студио, построено от баща им, така че нещо ми е останало от тази среща.
- А всичко останало е родено от вашето въображение?
- Четох страшно много за индустрията. А и доста от нещата за пънк рока са отпечатани в съзнанието ми, защото бях в Сан Франциско точно по времето на неговия възход. А каквото не можех да си спомня, извиках с помощта на Youtube. Там има клипове, които никога не са излизали официално. Стоях с часове пред компютъра, гледах тези некачествени, стари, любителски видеа с подскачащи наоколо глави и си казвах – „една от тях може би е моята“.
Дженифър Игън като тинейджърка и нейния идол Роджър Долтри от "The Who"
- Ако можехте да пътувате като фенка на някоя група, коя би бихте избрали?
- Обсебена съм от „The Who“. Ако Роджър Долтри ми беше предложил брак по онова време, щях да приема. Била съм на всички техни концерти в Сан Франциско и на някои в Ел Ей. Все едно съм била с тях на турне. Обичам също Иги Поп, той е нещо като светец-закрилник на тази книга. Песента му „The Passenger" носи чувството, което изпитвах след като написах „Жестокото присъствие“: чувството да гледаш хората от периферията, да се чудиш как по друг начин може да се развие техния живот и след това да се опиташ да се потопиш в него и да дадеш отговор на въпросите, които си задава читателя.
Песента носи и усещането на аутсайдера, свидетеля, воайора. Аз винаги съм била такава, макар да се надявах нещата да стоят по съвсем друг начин. Много исках да бъда актриса във водеща роля. Никога не съм чувствала, че се приближавам към това повече, отколкото когато като тинейджърка участвах в това пънкарско движение. Хората правеха екстремни неща, а всичко, което аз можех да правя, е само да ги наблюдавам. Това никак не е лошо от днешна гледна точка, защото много от хората от това движение вече не са между живите. Това беше Сан Франциско преди на СПИН. Сега можем да кажем, че са времената са били много опасни, години, в които е било лесно да паднеш в пропастта.
- Дисциплиниран писател ли сте?
- Разполагам със свирепа решителност, за която съм наистина благодарна, но след като се появиха децата, моята натура на работохолик беше рекалибрована из основи. Те имат толкова силно гравитационно притегляне, колкото и работата ми. Така че откакто ги родих, е голямо предизвикателство да бъда всеотдайна и към тях, и към работата без да правя компромис с нито едно от двете. Погледнато от далече, успявам да справя, но няма ден, в който да не чувствам, че се опитвам да изкръшкам от нещо или да избегна някого.
- Работите по голям исторически роман, за какво ще се разказва в него? 
- Направих задълбочено проучване за жените, които са строили и поправяли корабите във военноморското пристанището на Бруклин по време на Втората световна война. Там са работили хиляди жени, те са занитвали, пробивали, свързвали, заварявали, изграждали водопроводни инсталации... Шокиращо е, че жени са вършели тази работа. Интересувам се също и от следвоенна Америка в момента, в който започва да разбира, че се превръща в супер сила. Това е контрапункт на последните години от нашето съвремие - голяма финансова криза, която разклати страната и света, и това беше също ново потресаващо изживяване за американците. Освен това се стремя да напиша исторически роман, който не просто да потапя читателя в съответната епоха, а да бъде по-разчупен и игрив. За мен това има смисъл. Опитвам се да смеся тези две неща.
Документални снимки на Военноморското пристанища на Бруклин през Втората световна война.
