НЯМА КАК ДА СЕ РАЗБЕРЕМ: Мицкоски се самопозиционира като персонален и основен проблем на България по отношение на Северна Македония
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски заяви, че България блокира страната му още от 1990 година, когато е направила жест и е признала нейната независимост, но не и нейния език, народ и нация в момент на войната при разпада на бивша Югославия, безпаричие и проблеми с Гърция. Според него България има ясен дневен ред и план, който цели да унищожи македонската нация и идентичност.
На пръв поглед това изявление звучи парадоксално, още повече в контекста на жеста на признаването на независимостта. Признаването не се случва през 1990 година, както твърди Мицкоски, а в началото на 1992 година, но това не е най-същественото. По-важното е, че под повърхността на тази парадоксалност се крие известна логика. Тя, разбира се, не се състои в опита за унищожаването на македонския народ, а в съзнателен или инстинктивен български стремеж за отделяне на бившата югославска република от орбитата на Сърбия.
Какво се случва отвъд клишето, че България е протегнала братска ръка към Македония и я е спасила от възможността да стане жертва на войната от 90-те години? В края на 1991 година обединилата се само година по-рано Германия признава независимостта на Хърватия и Словения, като координира това свое геополитическо действие единствено с Австрия.
В същото време Австрия обявява частична мобилизация на армията си. Едностранното признаване на Хърватия и Словения (бивши части от Австрийската империя) от страна на Германия поражда дипломатическо напрежение сред останалите държави, членки на ЕС, и в САЩ, като американският президент Джордж Буш-старши дори възразява официално.
Това е важен геополитически факт. Чрез този акт Германия сякаш получава реванш за изтласкването си от Източна Европа, чийто най-значим символ е създаването на Югославия от спечелилите Първата и Втората световна война велики сили. Разпадането на Югославия е първа стъпка към новия баланс на силите в Балканския регион. Буквално дни след този самостоятелен германски акт България признава едновременно независимостта на Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина и Македония. След това редица държави правят същото, което слага края и на гравитиращата около Сърбия малка балканска империя. По време на конфликта при разпада на Югославия България последователно застава на страната на отделящите се републики, като прави същото и по отношение на Косово.
Очертавам тази последователност на българската позиция, защото тя показва колко е повърхностна тезата на някои български националисти, че признаването на Македония е грешка, защото след него не получаваме най-малкото благодарности и братска обич, а защо не и направо обединение в една държава. Българският акт на признаване на четирите югославски републики от 1991 година цели в една подходяща геополитическа ситуация да ги отклони от сръбската орбита. По същество тази цел е постигната. Следващата голяма стъпка, която би могла да бъде направена, е съжителството в общо геополитическо пространство, каквото е пространството на Европейския съюз. Към днешна дата четири от бившите югославски републики (Хърватия, Словения, Северна Македония и Черна гора) са пълноправни членки на НАТО, а две (Словения и Хърватия) са членки на доминирания от Германия ЕС. Към него се стремят Северна Македония и Черна гора.
Твърдейки, че с признаването на Македония България е искала изначално да унищожи македонската идентичност, Християн Мицкоски повдига въпрос, който до момента не е бил поставян от друг македонски премиер в подобен контекст.
Откровеността изисква да се подчертае, че България има проблем с онази част на македонската идентичност, която е положена в рамките на Югославия - както след Първата световна война, когато Вардарска Македония е наричана Южна Сърбия, така и след Втората световна война, когато македонската идентичност се изгражда на антибългарска основа. Последното не е чак толкова учудващо, защото всяка идентичност се гради върху определена антитеза, която цели да я отграничи преди всичко от определена близост.
През Възраждането и след Освобождението ранната съвременна българска идентичност например се гради върху антигръцка и антитурска теза. Днес тази първична идентичност е покрита и с други пластове, включително през последните 35 години с европейски. Затова и днес омразата срещу гърци и турци е на най-ниските си нива от създаването на Третата българска държава. Това в никакъв случай не ни прави по-малко българи, а по-скоро показва, че идентичността ни е жива и поради тази причина е динамична.
Вцепеняването и смъртта на определена идентичност се състои най-вече в нейната статичност и невъзможност да се променя, каквото е напът да направи Християн Мицкоски с македонската идентичност, като я държи затворена единствено в рамките на югославския наратив.
Трябва да обърнем внимание на още един привиден парадокс - България е най-заинтересована от бързото влизане на Република Северна Македония в ЕС, но е обвинявана, че е единственият фактор, който го спира. Приемането на Годишния доклад на Европейския парламент за напредъка на Република Северна Македония по пътя към ЕС беше приет без предложените текстове, в които се говореше за многовековна македонска идентичност и македонски език. По същество този факт не е толкова значим, защото има единствено вътрешнополитически смисъл – както в България, така и в Северна Македония. Ако текстовете бяха приети, това нямаше да се промени. Текстовете отпаднаха преди всичко заради публичните изяви на Мицкоски, които раздразниха не само България, но и други фактори в ЕС. Последното е вярно, защото, ако единствено България се противопоставяше на поправките, то те вероятно щяха да минат.
И тук идва на дневен ред един въпрос, който прилича на питането дали яйцето се е появило преди кокошката, или кокошката преди яйцето. Приемането на Северна Македония в ЕС би положило нов пласт в македонската идентичност, който би покрил югославския, така както се случи с останалите бивши югославски републики, с изключение на Сърбия. Това със сигурност би било от полза за България.
В същото време обаче България не само не би могла да си позволи да подкрепя страна, чиято официална власт провежда антибългарска политика, но е и в невъзможност да го направи. Едва ли някой би могъл да си представи как на фона на всекидневните атаки на Християн Мицкоски ще се намери български премиер, който да подкрепя активно Република Северна Македония. Ако се приеме, че действителната цел на Мицкоски е да върне Северна Македония в т.нар. сръбски свят, то той има определени постижения по отношение на нея, защото едновременно успява да настрои част от македонското общество против ЕС и България и да настрои българското общество против страната си.
Така в един момент обособяването на Северна Македония като неформална част от сръбския анклав на Балканите, в който руските и китайските интереси доминират, може да се окаже единствена възможност. Подобно развитие на процесите би се оказало далеч по-голям проблем за България, отколкото "многовековната македонска идентичност". Друг е въпросът доколко самата Сърбия има икономически и геополитически потенциал да поддържа доктрината за т.нар. сръбски свят, която е по-скоро симптом на носталгия, отколкото реална възможност. Към момента "сръбският свят" има значение единствено от гледна точка на Русия и Китай като инструмент за дестабилизация на региона и нищо повече.
В този контекст Мицкоски се самопозиционира като персонален и основен проблем на България по отношение на Северна Македония. Сценарият, при който той вместо враждебност към страната ни започва да показва приятелско отношение, изглежда нереалистичен.
Нещо повече, на този етап нереалистична изглежда изобщо възможността за посещение на Мицкоски в България или на Росен Желязков в Северна Македония. Затова и България по-скоро би трябвало да очаква следващия премиер на Северна Македония, като е добре още отсега да разглежда възможните алтернативи на Мицкоски и да се опита да осъществява и поддържа контакти както с представители на опозицията, така и с хора от управляващата партия.
Към това трябва да прибавим и вниманието, което трябва да отделим на албанския фактор в Северна Македония, който е естествен съюзник на България както по отношение на интеграцията на страната в ЕС, така и за евентуалното й позициониране в "сръбския свят". Самите ние трябва да формулираме много ясно какво очакваме от Северна Македония и то да не се основава на романтични исторически аналогии и на нереалистични въжделения, а на прагматизъм и реализъм. Защото македонският неуспех по отношение на европейската интеграция е неуспех и за България. Добре е да изчислим какво губим, когато Северна Македония не успява да започне преговорите с ЕС, и какво губим, ако ги отвори.
За български успехи по тази тема, докато Мицкоски е премиер на Северна Македония, няма как да говорим.
Тома Биков за "Филтър"
