Последвайте ни в Google News Showcase
Между политическата жега от края на юли и очаквания екшън покрай местните избори като че ли изпаднахме в безвремие. Вместо да се радваме на дългоочакваното спокойствие от липсата на политици, на техните странни (меко казано) действия и още по-нелепите им обяснения, някак тъжим. Пусто и празно е. Дори на онези, които отдавна са престанали да обръщат внимание на политиката, тя липсва. Няма ги онези, които за огромната част от българите са повод за подигравки, злоба и дори агресия. И някои решиха да я излеят по повод нелепата смърт на едно дете. Защото е дете на политик. Когото те мразят.
Питам се – до къде може да стигне народ, който отдавна е забравил, че съществуват граници. Вярно е, че мнозина се възмутиха. Но проблемът не е в това, а във факта, че в България не искаме да признаем, че светът е вертикално подреден, че има и трябва да има авторитети. И само ние можем и е необходимо да ги изградим. Ние или мачкаме, или издигаме на пиедестал. На практика едни и същи хора. Затова учениците бият учителите, а родителите им – лекарите. Затова се изтребваме по пътищата. Затова сме готови да изтребим и физически всеки политик, ако не е достатъчно нагъл да ни мачка той. Може би затова си избираме такива управници, на които постоянно да се смеем и подиграваме – това ни вдъхва самочувствие.
И дори не си даваме сметка колко унищожително е поведението ни. Вече няма никакво значение какъв си, колко усилия си влагал да се учиш, колко си работил, за да си изградиш име и авторитет. Защото това няма кой да го оцени. Пък и защо ли? Всичко се купува и продава. Дипломи, медийна любов, дори избиратели. Политиците ни приличат на ренесансови личности – от всичко разбират и всичко могат. Имат поне 5-6 дипломи, от които минимум една от Кембридж. Всичките загрижени и отдадени на проблемите ни – само за това живеят, за да се мъчат с решаването им. А те пък, проблемите – решаване нямат. Построиш пътен възел – красота! Веднага се намират злобари – нямало десен завой, имало много леви. Асфалтираш – нагърчило се било, разкопаеш – пречиш им. Хората дори вече не се радват на предизборните фонтани – сега това е на мода, мина времето на простите чешмички. Мина и времето, когато тези предизборни козметики ни дразнеха.
Днес сме се разделили на кланове – щом е „нашето момче“ и крив кол да забие на голо поле – красота е. Няма въпроси, няма съмнения. Ако критикуваш, си от другите, следователно – лош и за бой. Обществото ни заприлича на сбирщина от улични банди. Естествено е, всички да ни се струват еднакви. Еднакво лоши и неприемливи.
Затова са безсмислени всякакви технологични упражнения от типа на референдума – какво значение имат правилата, когато никой не ги спазва. Самото им създаване предизвиква подозрението, че ги пишат онези, които вече са измислили как да ги нарушат.
Значение имаме само ние, хората. Понеже демокрацията е неразделна сплав между институции, правила и граждани. Първите два елемента се обезсмислят от липсата на третия. От неговото наличие ще зависят и изборите на есен. Да си гражданин означава много повече от това да си траеш с години и после, натрупал негодувание, да го излееш върху който ти попадне пред очите. Оправдавайки се с това, че никой не ти обръща внимание и само с крайности ще се постигне резултат. То затова и резултати няма. Вече 25 години. Само агресията се увеличава. До безчовечност.
Промяната, която така усилено и неуморно търсим започва от дребното в живота ни. И от самите нас. От това да отидем да гласуваме. Независимо от това дали ще успеем да изберем личност, която да подкрепим, или не. Всяка пусната в урната бюлетина (дори непопълнената) е нашата малка лична битка с политическото статукво на онези, които вече пресмятат как и колко да платят, за да си запазят добрите доходи и властта да правят каквото си поискат безнаказано. Тези няколко минути ще донесат много повече резултат и промяна от хилядите безплодни часове, отделени за ругатни или безсмислени оплаквания. Защото високата активност прави безсмислени милионите, изхарчени за покупка на гласове и манипулиране на резултатите.
И всичко това трябва да го направим без големи очаквания, че с едни избори ще преобърнем света и живота си. Необходимо е усилието на постоянството, ако наистина искаме нещо да променим. Защото сме стигнали до там, че свестните хора, които искат да се занимават с политика ги няма. Понеже нито се грижим за тяхното оцеляване, нито ги уважаваме като авторитети, нито подкрепяме усилията им. Дори не ги избираме. За какво са ни? Те дори не ни разсмиват, нито говорят просто, за да ги разберем. Не правят и глупости, които после да обясняват. Те просто изглеждат глупаво и крайно нелепо на фона на българската политика – някак ясно е, нямат място в нея. И докато ние, гражданите, не предпочетем тях, ще ни управляват онези, които все повече намразваме.
Лятото е време за почивка. Дали ще го превърнем и във време за отдих от омръзналите ни политици ще видим наесен. Поне можем да си помечтаем за бъдеще, в което няма да знаем имената на политиците не защото са личности безлични, а защото ще си вършат работата. Вместо да ги гледаме от сутрин до вечер как ни обясняват, че я вършат.
