ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Няма спор, че Франция и България са две много различни държави. Различни са, що се отнася до историческите традиции, културата, обществено-политическия живот. Само че през последните дни забелязахме една прилика между ставащото там и ставащото тук. Става дума за тържеството на бездарието, за себевъзхваляването, което не е основано на никакви реални постижения.
Да започнем със станалото в Париж по време на откриването на Олимпийските игри. Тези, които харесаха въпросния спектакъл, се скъсаха да ни обясняват какво тържество на иновативната мисъл и на творческия гений представлявал той, как разбивал клишета и придавал нов смисъл на класическото изкуство, как освобождавал съзнанието и как символизирал всичко оригинално и напредничаво, за което сме могли да мечтаем. При подобна канонада от хвалителни слова всеки, който не се беше възторгнал от въпросното откриване, трябваше да се почувства крайно некултурен и категорично неспособен да разбира от съвременно изкуство. Обаче ако се абстрахираме от мненията на самоназначилите се за разбирачи от всичко, сме длъжни да признаем, че откриването на Олимпийските игри беше едно елементарно и на моменти доста досадно повторение на всички клишета, с които бива заливано общественото пространство през последните десетилетия. Нищо общо нямаше въпросният спектакъл с оригиналността и творческото въображение. Да поставиш в центъра на какъвто и да било спектакъл ЛГБТ персонажи и да се подиграваш с християнски сюжети не е признак нито на оригиналност, нито на гениално творчество. Това е просто банално. Никаква революционност няма в подобна акция, никаква дълбока провокация. Това е тържество на клиширания разум, на бездарното повторение на втръснали щампи.
Спектакълът при откриването на Олимпийските игри щеше да бъде наистина провокативен и наистина революционен, ако неговите автори вместо с християнството и традиционните сексуални отношения се бяха изгаврили с исляма, с чернокожите или с ЛГБТ общността. Тогава наистина щяха да покажат, че са оригинални и най-важното смели. Докато от това, което ни демонстрираха, стана ясно, че „смелостта“ им стига само дотам, че да се подиграват на хора, за които предварително знаят, че няма да им потърсят сметка за стореното. Няма как да уважаваш подобно поведение, няма как да уважаваш хора, които са „смели“ само в рамките на разрешеното. Те не се съпротивляват срещу политическата коректност. Вместо да я предизвикат и детронират, те още по-силно я утвърждават с псевдобунтарските си изяви. С две думи, това, което видяхме в Париж, беше тържество на конформизма и бездарието. Видяхме нещо, което се представяше за върховна творческа оригиналност, но в същността си беше преклонение пред всички догми на настоящето и тотално бездарие.
Последните две тенденции ги наблюдаваме отдавна и в българския обществено-политически живот. Партийни лидери и говорещи глави, особено онези, които постоянно се напъват да бъдат от „правилната страна на историята“, ни обясняват колко сме прости и добре че били те, за да ни покръстят в единствено вярната евроатлантическа идеология. Тези хора са абсолютно убедени, че знаят всичко и че разбират от всичко – от политика, от изкуство, от финанси, от съдебна система, от интимни отношения и от квантова физика. Само че суровата действителност постоянно показва тоталната несъстоятелност на тези претенции. За пореден път реалността жестоко се изгаври с претенциите на умнокрасивата българска общност, когато излезе решението на Конституционния съд по отношение на поправките в конституцията, засягаща любимата на евроатлантически настроените политици съдебна реформа. А именно тя е смисълът на съществуването на тези политици. Цели партии и коалиции бяха създадени в името на нейното осъществяване. Доскоро немислими политически компромиси бяха извършени, за да бъде тази реформа добутана докрай. Съвсем неотдавна ПП-ДБ плюха на всичките си заклинания как ще разградят „модела ГЕРБ“ и как ще приключат с влиянието на Делян Пеевски в съдебната система и направиха сглобка именно с хората, които щяха да побеждават. Вместо да се борят с Пеевски, те се настаниха удобно в скута му. И когато им беше посочвано това тотално разминаване между думи и дела, те невъзмутимо отговаряха: „Ама какво искате!? Само така можем да направим онази съдебна реформа, която ще превърне България в свободна от корупция държава!“
И какво се оказа на практика? Оказа се, че смисълът на политическия живот на Христо Иванов, Надежда Йорданова, Атанас Славов и на всички останали лица от тази компания, т. е. съдебната реформа, е едно голямо нищо, че е противоконституционна и няма как да бъде реализирана. Че това е така, беше ясно много преди решението на Конституционния съд. Още когато въпросните поправки бяха приети бързо и насилствено, нормалните юристи казаха, че те противоречат на конституцията и няма как да влязат в сила. Само че Христо и дружинката му бяха глухи за гласа на разума. Те не слушаха професионалистите, слушаха собственото си его и се опиваха от мисълта какви велики реформатори са. Вероятно точно по същия начин са се чувствали авторите на спектакъла за откриването на Олимпиадата. Изживявали са се като гениални творци и са бягали панически от истината. А тя е, че нищо гениално няма в тяхната творба. Има единствено клишета и бездарие.
Абсолютно същите са и българските евроатлантически „реформатори“. Смятат се за върха на професионализма, но всичките им действия показват отчайващо бездарие. С каквото и да се захванат ръководителите на ДСБ, „Да, България“, „Продължаваме промяната“, резултатите са плачевни. Последното решение на КС за пореден път опроверга мантрата, според която именно във въпросните формации бил съсредоточен „експертният връх на България“. Може електорално да губим, настояват лидерите на въпросните партии, но пък при нас са най-добрите разбирачи от всичко. Само дето практиката показва, че в подобно твърдение няма нищо вярно. Както няма нищо вярно и в твърдението, че спектакълът при откриването на Олимпийските игри бил символ на творческата разкрепостеност и артистична гениалност.
Както в изкуството, така и в политиката не е важно какво някой говори за себе си. Важно е това, което прави. И както в изкуството, така и в политиката бездарието веднага си проличава. Не може да бъде скрито.
