Петър Волгин в ПИК и "Ретро": Писъците на 100-те грантови „интелектуалци“
Последвайте ни в Google News Showcase
В България винаги е съществувала една порода хора, които хем искат да минават за много умни и задълбочени, хем държат винаги да са на страната на актуалната власт. За тази порода няма никакво значение дали властта е фашистка, комунистическа или евроатлантическа, те искат да ѝ служат с цялото си сърце и душа. И с всичкия си интелект, разбира се. Най-вероятно заради това държат да бъдат наричани „интелектуалци“.
Стотина такива лица миналата седмица публикуваха възвание, в което призоваваха да бъде сформирано час по-скоро евроатлантическо правителство и предупреждаваха колко страшно щяло да стане, ако не се осъществяла тази епохална цел. Хората, съставили въпросното скудоумно нещо, могат да бъдат наречени всякак, само не и интелектуалци. Защото интелектуалецът е човек, който преди всичко оспорва официозните гледни точки. А нашите „херои“ правят всичко възможно, за да бъдат в крак именно с официално налаганите позиции. Нека припомним кога този термин набира популярност.
Това става в края на XIX век, когато група литератори и учени написват открито писмо в подкрепа на незаконно осъдения за шпионаж офицер от френската армия Алфред Драйфус. Пак тогава Емил Зола защитава Драйфус в прословутия си апел „Аз обвинявам“, поместен във вестник „Орор“. Трябва да кажем също така, че тогавашните френски интелектуалци са се подложили на голям риск. По онова време не просто управляващите във Франция, но и голяма част от обикновените французи са били убедени, че Драйфус е виновен просто защото е бил евреин. И за да оспориш тази широко застъпена в обществото вяра, наистина се е искала голяма смелост. По-късно е станало ясно, че Зола и съмишлениците му са били прави, защото Алфред Драйфус се е оказал невинен. Само че наистина е трябвало да изтърпят какви ли не гнусни нападки тези хора от всевъзможните представители на тогавашната власт.
За разлика от тези смели френски учени и литератори днешните български „интелектуалци“ не рискуват нищо. Те не оспорват официозното говорене. Напротив, всячески го подпомагат. Знаят кое е правилното говорене и говорят винаги правилните неща. Знаят кой трябва да бъде възхваляван и неспирно го възхваляват. Знаят кой е разрешено да бъде нападан и неспирно го нападат. Тези „интелектуалци“ никога няма да кажат нещо, което влиза в разрез с официалната линия, и никога няма да атакуват никого, който се ползва с официални протекции.
В това, разбира се, няма нищо ново. Точно така се държаха много представители на „художественотворческата интелигенция“ от времето преди 1989 г. Единствената разлика е, че тези от миналото клеймяха „империализма на Вашингтон“ и благославяха „мъдрата позиция на Москва“. Днешните им наследници клеймят „империализма на Москва“ и славословят „мъдростта на Вашингтон“. И дълбоко се заблуждавате, ако смятате, че всичко това се прави от чист идеализъм и безкористни убеждения. Всеки път, когато в медиите се появи поредният списък на „интелектуалци, застанали на правилната страна на историята“, съм убеден, че той в огромната си част е съставен от амбициозни службогонци. Участниците в подобни списъци всъщност казват следното: „Ехооооо, вижте ме! Тук съм и съм готов/а/ на всичко, за да ви служа. Ще направя всичко, което ми наредите. Единственото, от което имам нужда, е нова служба или нов грант. Можете да бъдете сигурни, че когато ги получа, усърдието ми ще бъде огромно.“
А за да изглеждат още по-жертвоготовни и отдадени на официозните каузи, авторите на подобни подписки задължително си измислят някаква страховита заплаха, някакво ужасяващо чудовище, което е отворило огромната си паст, за да глътне не само тях, ами и цяла България. И понеже съставителите на такъв тип писма, въпреки цялата им интелектуална претенция, нямат особено въображение, те не могат да измислят никаква друга заплаха освен руската. С отегчителна упоритост не спират да повтарят как целокупна Русия и лично Путин сън не ги ловял, защото непрекъснато крояли планове как да отклонят България от евроатлантическия ѝ път. А този път, твърдят „интелектуалците“, българският народ го бил избрал още преди десетилетия.
В този случай, както и в много други случаи, тези хора най-нахално лъготят. Защото българският народ никога и никакъв евроатлантически път на развитие не е избирал. Да, България е член на ЕС и НАТО. Но това изобщо не е решение на българския народ. България стана член на тези организации, защото управляващият елит по онова време реши така. И ако можем да приемем, че повечето български граждани подкрепят членството на страната ни в Европейския съюз, съвсем не така стои въпросът с отношението към Северноатлантическия пакт.
По всичко личи, че повечето българи не изпитват никаква симпатия към този военен съюз и ако за членството в НАТО се бе провел референдум, повече от ясно е, че резултатът от него би бил отрицателен. Ето защо всеки път, когато чуете някой евроатлантически настроен „интелектуалец“ да ви обяснява как защитавал избрания от българите път на съюзничество с Брюксел и Вашингтон, просто му припомнете, че никога ние, нормалните хора, не сме давали съгласието си за подобни партньорства.
Другата страховита заплаха, която в дните след изборите на втори април не спират да повтарят правоверните евроатлантици, се нарича „Възраждане“. Толкова са пренавити в това отношение, че човек може да реши как тази партия е спечелила не 14,16% от гласувалите, ами 34% или направо 54%. Според страховитата картинка, рисувана от жълтопаветните политици и коментатори, Костадин Костадинов бил зловеща реинкарнация на самия Путин и само чакал да вземе властта, за да изкара България от райския и осеян с рози евроатлантически път и да я запрати в адовия и покрит с остри трънаци евроазийски друм.
Подобна глуповата и обидна за разума на всеки нормален човек картинка може да се роди единствено в съзнанието на грантово мотивирани „интелектуалци“. В света, който те ни представят, винаги трябва да присъства някаква ужасяваща опасност. И, разбира се, единствените, които могат да спасят България от тази ужасяваща опасност, са именно те, правоверните „интелектуалци“. С помощта, естествено, на все повече грантове и/или важни държавни служби. В името на постигането на тази цел „стоте интелектуалци“ още сто писма ще напишат, ако трябва.
