ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Поет, писател и драматург, Георги Господинов един от най-четените и превеждани наши автори. Завършил е българска филология в Софийския университет, доктор по нова българска литература към Института за литература на БАН. Неговият “Естествен роман” е публикуван на 22 езика. Романът “Физика на тъгата” спечели Националната награда за литература “Христо Г. Данов” и наградата “Български роман на годината” на фонд “13 века България”. През 2013 г. издава сборник с есета и истории „Невидимите кризи” и разкази, събрани в поетичното заглавие „И всичко стана луна”.
Акценти:
Интервю на Румяна Стефанова
- От парламентарната трибуна в последните работни дни депутати се „замерваха” със заглавия като „Престъпление и наказание” и „Идиот”. Достоевски ли трябва да е настолното четиво на днешните ни политици, г-н Господинов?
- Замерването със заглавия не е същинско четене. Това са заучени пози и реторики. Ако медиите питаха всеки ден политиците какво четат вечер, ама конкретно, може би щяха поне малко да ги притеснят и да ги накарат наистина да разгърнат нещо, от кумова срама. Бих предложил, ако ще помогне, начален кратък списък от книги за политици и депутати като входен тест за властта.
- Имат ли място интелектуалците в политиката и вие самият изкушен ли сте да влезете активно в нея?
- Интелектуалецът лесно може да стане политик, но бих предпочел политиците да бъдат интелектуалци. Това е по-важното. И по трудното. Иначе винаги съм смятал, че приличният писател има повече власт от слабия политик. Не съм изкушен от политическа власт.
- Задавам ви въпроса, защото бяхте едно от лицата на протестите през лятото. Какво ви накара да излезете на площада?
- Какво ме накара да изляза? Вероятно обикновеният инстинкт за нормалност. Има някакви прости основания на човешкото – чувство за справедливост, състрадание, непоносимост, погнуса и пр., които се задействат в такива извънмерни ситуации. Като български писател, който се опитва да спазва обикновена почтеност към читателите си и към героите си, считам за естествено да съм на площада заедно с тях. Като гражданин - също. Като баща - също. Но в началото е накърненото основание за човешко достойнство. Писах още първите дни, че трябва много да си засегнал тези хора, за да ги изкараш всички на площада.
- А защо заглъхнаха протестите?
- Аз бих обърнал въпроса ви – защо заглъхнаха ушите на тези, срещу които протестираха. Никога в българската история не е имало протест, въстание, буна, каквото щете, което да трае близо 200 дни. Да отбележим този факт. Но дори съвсем да спрат, протестите вече родиха Протестиращия човек и той ще влезе в 2014.
- Смятате ли, че и политиците ни си извадиха поуки или ще продължават на принципа: кучетата си лаят керванът си върви?
- Трябва да питате тях. Изминалата година направи няколко важни пробива. Най-важният – роди се Протестиращия човек. Появи се сякаш отникъде - неочакван, непредвиден, автентичен. Той беше събитието на годината. Той беше избран за личност на годината. Беше избран и за политик на годината в една класация на Дарик. И той наистина движеше събитията през изминалите месеци. А дали политиците го чуха? Мисля, че да, макар да избраха позата на неуязвими. Избраха глухотата, която винаги са практикували. Оградиха се с метални заграждения и с контрапротестиращи, търсеха задните изходи, криеха се, и в тази абсурдна ситуация твърдяха, че нищо извънредно не се е случило. Мисля, че тази година политическата класа пропусна да направи нещо невиждано досега, което щеше да я вдигне на космическа висота – да се вслуша в мирно протестиращите си граждани. Политиците не разбраха, ето конкретния ми отговор, че този протест беше шанс не само за протестиращите, а и за самата политическа класа.
- Ако все пак се стигне до предсрочни избори, алтернативата Бойко Борисов ли е, прославил се с настолна книга „Винету”?
- Според мен смисълът на тези протести е отвъд простата ротация на едни управляващи с други. Протестиращите искат забравени ценности - не нови, а забравени, вечни неща като прозрачност, морал, честност, вкус, смисъл. Искат ги от всички, които смятат да излязат на политическия площад. Искат ги, струва ми се, и от самите избиратели. Човекът с книгата „Винету” - Бойко Борисов, не е алтернативата. Нито човекът, който се хвалеше, че не е прочел нито една книга (лидерът на Национално движение „Свобода” Бисер Миланов – Петното – б.р.), а после беше приет от премиера. Срещал съм политици, които четат. И много четящи протестиращи. Те са алтернативата.
- През последните месеци станахме свидетели на войнстващ национализъм и цинични крясъци на разни атакисти и какви ли не други „исти“. Защо българските интелектуалците са безмълвни срещу злото?
- Не са безмълвни или поне не всички. Разбира се, има такива, писатели включително, които предпочитат да си спестят тази тегоба сега, да се снишат. Но не всички, съвсем не. Проблемът е каква чуваемост има за техните думи в българското медийно пространство. Моят контравъпрос е – какво място ще дадат медиите на техния глас? Ако имате скандален националист и обикновен интелектуалец, кое ще е новината?
- От толкова много обществени ангажименти остава ли ви време за писане и кои са най-добрите места за това?
- Писането иска бавно време. Иска усещането, че имаш цялото време на света. А тази година беше пълна със събития. Понякога трябва да жертваш писателското си спокойствие заради други неща. Иначе съм свикнал да пиша на всякакви места. Винаги нося тефтер със себе си, защото отделни идеи или изречения могат да те връхлетят на най-неочаквани места. Разбира се, ако пишеш нещо по-голямо – разказ или роман, се нуждаеш от голяма доза време, собствена стая и самота.
- Издадохте две книги тази година „Невидимите кризи” и „И всичко стана луна”. Какво си говорихте на срещите ви с читателите?
- Читателите са моето лично събитие тази година. Имах няколко срещи с читатели покрай книгите си – в София, Пловдив, Бургас, Ямбол, Сливен... Респектиран съм. Залите бяха препълнени с хора от всякаква възраст и професии. Те задаваха толкова лични и откровени въпроси – през историите, които ги бяха развълнували. Твърдяха, че книгите са ги накарали да се справят със свои лични травми, че са си спомнили неща от собственото си детство. На срещата в Пловдив едно 17-годишно момиче ме попита как да се срещнат отново с родителите си, които са на моята възраст, защото в романа ми „Физика на тъгата” говоря за мълчаливото разминаване между родители и деца през 1970-те.
Има един разказ в книгата „И всичко стана луна”, казва се „Обащиняване”. Става дума за сираче от дом през 1950-те, което иска само да си намери баща, да обащини някой. И понеже разбира, че с хората няма да му се получи, си обащинява един стар кестен в училищния двор, но го отсичат. После си обащинява един бюст на Сталин – махат го, после едно куче – убиват го. Накрая разбира, че в този свят, за да не си сирак, трябва да се превърнеш сам в баща и осиновявя две котета. Този разказ развълнува най-много хора. Предизвика най-силна емпатия (взаимност, съчувствие - б. р.), а това е ценното при всяка история. Литературата в крайна сметка също ни осиновява, спасява ни от сирачество.
А най-вълнуващата среща беше преди десетина дни на Панаира на книгата. Една 92-годишна жена се беше наредила за автограф, носеше си книгите, беше прочела всичко, изглеждаше прекрасно. Накара ме да й обещая, че ще пиша поне, докато е жива и ще чака. Прекрасна среща.
- По Коледа се случват чудеса - какво чудо искате да ви се случи?
- Прости чудеса – здраве за мен и моите близки и повече добър вкус и емпатия за всички нас.
