Писателят Христо Стоянов за Босия: Да обявиш един литературен аутсайдер за дисидент, е признак на посредственост
Последвайте ни в Google News Showcase
За да обявиш Николай Колев-Босия за дисидент, трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й.
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост.
Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.
(Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев.
Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава. А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)…
Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:
ЗАПОВЕД
Не изхвърляйте лайното!
Не го изхвърляйте!
Не го изривайте с лопата!
Не го изривайте!
Не го поглеждайте с омраза!
Не го поглеждайте!
Вземете го в ръцете си!
Вземете го!
Огледайте го хубаво!
Огледайте го!
Вземете чаша със вода!
С вода от планината!
Размийте във водата
лайното живо!
Изпийте чашата с лайното!
Изпийте я!
Повръщайте във скута си!
Повръщайте!
За да си спомняте за цял живот!
За да си спомняте!
За да си спомнят и децата ви!
За да си спомнят!
За да си спомнят и праправнуците ви!
За да си спомнят!
За да си спомнят
вкуса на времето!
Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите.
В случая иде реч за второто.
Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…
Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитаризъм.
Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
