Писателят Христо Стоянов за таксиджийката Бенатова: Няма да стане по-добър журналист само защото е разкарвала претенциозни бивши колеги, миришещи на началнически з*дници
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Няма лоша реклама, нито пък лоша самореклама. Тв разследващата журналистка Миролюба Бенатова сама се похвали във Фейсбук с новото си професионално амплоа. Тя с гордост написа, че вече върти геврека из столицата като редови таксиджия. Неотдавна журналистката напусна Нова телевизия, демонстрирайки "чиста и независима съвест" и "несъгласие" с новия собственик на медията. Коментарите за таксиджийката Бенатова не закъсняха.
Писателят Христо Стоянов коментира на страницата си във Фейсбук новата работа на довчерашната "безкомпромисна" журналистка:
Миролюба Бенатова започнала работа като таксиметров шофьор. И е написала един приличен текст по този повод. Вероятно някои - таксиметровите шофьори, примерно - ще кажат, че сега вече ще им разбере тегобите. Стачките. Демонстрациите. Сега вече ще им влезе в положението. В което аз се съмнявам.
Някога започнах работа - бях на 14 години - като бояджия на вълна. После станах докер. После - кофражист. Подир скелето станах монтажник и електроженист. Докоснах се до огъня, до метала. До огъня на метала И се произведох в стомановар. Кранист след това. Вагрянкажия. Леяр-формовчик. Поет, журналист, писател на свободна практика. Минавах през стъргата и... осъществих американската мечта в България. Тръгнах от нищото и станах това, което съм сега. Хората ме четат, а ме четат, защото зная за какво да пиша. Зная и какво да пиша. Без да правя компромиси. Но, ако ме попитат, дали бих извървял обратно този път ще кажа НЕ. Защото съм натрупал познания, професионална култура. Ако тепърва трябва да ставам кранист и стомановар няма да мога да го направя. Защото няма да мога да се слея със средата. Няма да мога да ги разбирам, защото моето ниво вече е друго. Защото природата ме е научила, че животът е израстване, а не свиване. Един кранист, с малко повече четене в кабината би могъл да стане писател. Защото ще натрупа опит. Но един писател, или журналист никога не би могъл да стане кранист. Защото няма да може да влезе в общността. Защото животът ми бе еволюция… А не оцеляване… Това е разликата между Бенатова и мен – аз съм бил всичко това и съм евоюлирал, докато тя в момента е там, защото оцелява…
Когато работех като стомановар презрително колегите подвикваха: "Поете, дай нипел. Поете, дай камшика. Поете, стига бля, да наставим електрода. Сипи водно стъкло, поете, че ще протече пещта"... Сега мога да описвам това. Мога да обясня защо краката ми имат белези от изгорено, но изгореното не е от метал, а от шлака. Шлаката е с хиляда градуса по-студена от метала, но металът се пръска, а шлаката се лепи. И това ти гори кожата, не разискрилата се стомана. Металът бяга. Сега, като писател мога да го опиша. Но не мога да се върна там. Защото не мога вече да псувам - но мога да опиша псувнята, не мога да мразя успелите така, както работникът мрази успелите. Няма друг, който толкова силно да мрази успелите както неуспелият може да мрази. От сегашното си положение мога да го разбера, но не мога да се върна.
И Бенатова няма да стане по-добър журналист само защото е разкарвала с такси претенциозни колеги - бивши - след поредния запой. Поредното соаре, след което трябва да си отидат с уста, миришещи на началнически задници. Тя познава тези на задната седалка, но никога няма да разбере какво мисли този на предната лява седалка. Защото няма да може да му влезе в кожата. Дори тогава, когато върти геврека, тя ще бъде с онези на задната седалка. Дори когато върти геврека. Защото няма да наблюдава тези на задната седалка, а себе си ще наблюдава. Навремето имаше рубрики: "Поети-работници". Много искаха да ме вкарат в такава рубрика, можело по-бързо да ми излязат стиховете, дори стихосбирка по-лесно можело да ми излезе. Не се съгласих да публикувам в такава рубрика, защото интуитивно усещах, че ще подходят със занижен критерий. И се справих.
Разбирам я, въпреки всичко Бенатова - страстта да изследва. Не да разследва, да изследва непознатото. Но тука иде реч за нещо друго. Иде реч за дъно, което няма да разбере. Всеки камък си тежи на мястото. Както и всяка жаба си знае гьола. Позата, че прави нещо нестандартно е прекрасна. Но човек идва на този свят да променя. И когато разбере, че не той, а него го променят, отива с таксиметровите шофьори след работа да се насвятка.
Нищо повече. Нищо повече от това, да се насвятка. Както и да осъмне с някой от тях...
