Писателят Христо Стоянов: Умирането като тест за интелигентност - Слави Трифонов остарява, като се опитва да зарине със злоба, безпросветност и коварство всичко, което би останало след него
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Писателят Христо Стоянов направи психотест на Слави Трифонов. Ето какво написа той във Фейсбук:
Може би най-висшият тест за интелигентност е умирането. Не смъртта. Смъртта е тест за интелигентност за живите. Тяхната преценка за отишлия си от този свят човек. Но това е статичен, бих го нарекъл тест. Защото при него всичко е категорично и в последна фаза. Докато умирането е движението на душата към оня, другия свят. Осъзнатото движение на душата. Самата раздяла с живота е осъзнаване, преценка на собствената ценностна система. И, разбира се, колкото повече мъдрост и интелект си натрупал в живота си, толкова по-благородно си отиваш от него. Но това е преимущество на малцина. Голяма част от умиращите изсипват цялата си злоба. Защото е трудно да приемат смъртта. Въпреки че не те приемат смъртта, а тя ги приема в своите обятия. Казват, че ковчегът ремарке нямал и никой не отнася нищо със себе си. Но всеки оставя по нещо от себе си. Мъдрият човек оставя спомени за себе си - те единствени надживяват създателите си. А най-мъдрите оставят добри спомени зад себе си. И желанието тези, с които са ги създавали, по-дълго време да ги пазят и съхраняват на този свят. За тези неща си мисля гледайки как остарява Слави Трифонов. Този, (за малко да напиша "човекът", ама осъзнах че той дори до хомо сапиенс не го докарва), който се опитва да зарине със злоба, безпросветност и коварство всичко, което би останало след него. Дано не са верни слуховете, че е тежко болен и това са последните зловония, които сътворява на белия свят. Ние всички се намираме на прага на смъртта. Защото тя дебне от всеки ъгъл. Но когато тя е дефинирана като болест, като нелечимост, като предчувствие за край наистина се поддаваш единствено на своето възпитание. Вече го бях писал, но този, който се подиграваше на преклонната възраст на Лили Иванова тогава, когато тя бе на неговите години сега, трябва по трудния начин да осъзнае своята слабост. Невъзможността да се справи с това, с което певицата се справи. Парите, богатствата, неживения живот, бездетството, тленността и осъзнаването, че не си направил нищо, ама нищо в този живот. Освен чалгализирането на няколко поколения. Че тази, на която си се подигравал те надживява, оставяйки име зад гърба си. И публика, а не екзалтирана маса пияни и надрусани хлапета, които още утре ще сменят своя вкус и ще те забравят. Защото Лили Иванова създаваше публика с ценностна система, докато ти си разчитал на първичните дрезгави инстинкти на мутиращи полуидиоти по стадионите... Господи, колко ли му е трудно на един такъв човек да си отиде с чест от този свят - дано не е болен. Което като пожелание значи - дано агонията ти продължава вечно. Защото е болезнено агонизиращо състоянието на осъзнаването на своята тленност, която захвърля тялото си на червеите. А техните гънещи се тела приличат на гласните ти струни - или поне са толкова точни, ако сверяваш гласа си по техния камертон... Спомняте ли си Бодлер. "Мърша"... "Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.
Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —
разпадналата се любов."
Но за да стигнеш до това откритие ти трябва много, много натрупан интелект. И много благородство. А най-висшата форма на благородство е когато се оттегляш от живота без злоба. Когато го правиш красиво, като благородник. Въпреки селския си произход понякога.
