Поетът Недялко Йорданов гневно: Ще оставим ли българския театър в ръцете на едно самодоволно, отмъстително правителство и на един министър, който разнася ковчези?
Последвайте ни в Google News Showcase
С недоумение разбрах, че новият министър на културата е решил да закрива театри, които не давали достатъчно приходи като "производствени предприятия".
Преди двадесет и повече години това направи един друг заместник министър, като закри 17 български театъра. С много трудности някои от тях успяха да се възстановят, но други загинаха безвъзвратно като театър "Сълза и смях".
Никак не е за учудване, че това го прави новият министър, който е свикнал да носи ковчези. Нима ще оставим българският театър, който достойно оцелява въпреки жестоката пандемия, в ръцете на едно самодоволно отмъстително правителство, подобно на това на Иван Костов от 1997 година?
Иска ми се да публикувам една своя песен, която написах тогава и да ви поканя на 3 юни в Народния театър на пиесата си "Каквото такова".
ЕЛЕГИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР
Днес, когато всички мислим пак за хляба –
от малкото внуче до старата баба,
днес, когато, клекнал, народът ни горд
посрещна послушно валутния борд,
днес, когато тънем в общата разруха
и пробит е джобът, празен е търбуха...
Хитрецът, подлецът ловко се провира
нашта демокрация да приватизира,
отникъде взорът надежда не види:
злоба и омраза, клевети, обиди,
озверели страсти, притъпено чувство –
кой сега ти мисли за някакво изкуство?
И артистът гладен, уморен и бледен
чака гилотината на удара последен,
в тази беднотия затънал до шия,
пред спонсор протегнал ръка за просия,
живеещ с едната нищожна заплата,
докрай унизен и треперещ за щата,
детински безпомощен пред днешните норми,
покорно очакващ новите реформи.
Но трябва да знаем, че в нашто недавно
има нещо свято, има нещо славно,
което живее в нашите души
и никой не може да го разруши –
министри, чиновници, конюнктурен вятър –
и това е, братя, българският театър.
Театърът, който във трудното време
доказа, че нашата съвест не дреме
и, горд, изразяваше храбро протеста
с куршума на словото, с размаха на жеста.
Той будеше смелост в душите заспали
и не се предаде тогаз! Че сега ли?
Защото човекът, на бедност осъден,
отделя трохичка от залъка оскъден,
за да влезе в театъра, за да влезе в храма –
едничката истина в днешната измама,
искрица надеждица в днешното безверие,
капчица искреност в море от лицемерие,
храм, във който влиза, за да се пречисти
с богатото слово на бедните артисти.
1997
