"Нобелът за Амос Оз е въпрос на историческа справедливост"
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Интелектуално зряла, политически смела, поетически безупречна творба. Така проф. Милена Кирова определи романа "Юда" на Амос Оз в колонката си във в. Култура, която публикуваме.
"Израелският писател Амос Оз е добре познат на българския читател. От 2007 г. насам издателство "Милениум" е публикувало единадесет негови книги (сред тях десет от тринадесетте му романа).
Да представям Оз е излишно, нищо не говори по-добре от статистиката: петдесет и една награди, огромната част от които с международен статут. През последното десетилетие той упорито присъства сред кандидатите за Нобелова награда и упорито не я получава – нерядко за сметка на писатели, които са далече от магнетизма на неговия талант.
"Юда" е последният засега роман на Оз; създаден е на 75-годишна възраст и му личи. Интелектуално зряла, политически смела, поетически безупречна творба, каквато само завършен майстор може да създаде. В писането на израелския творец (с украинско-руски корени впрочем) няма нищо показно и натрапливо. Разказът тече бавно, улисан в незначителни сякаш подробности, спънат в дребни събития, но под него се разгъва дълбок интелектуален сюжет, пропит с културни асоциации: литературни, философски, исторически…
Във фокуса му стои образът на Предателя, или поне на този, когото обществото, някаква група от хора, възприема като предател. И тъй като западната цивилизация не познава по-безспорен и популярен предател от Юда, някогашен жител на юдейския град Кариот, точно той обсебва центъра на алегоричните смисли в романа. Юда при това е не просто предател, той се е разширил до персонификация на склонността към предателство, характерна за всички евреи, в мощен повод за омраза и нетърпимост към тях.
В тясна връзка със системата от символични значения се разгръща пластът на политическите послания. Предателят е отново евреин, историческа фигура – Шеалтиел Абраванел, един от водачите на ционисткото движение от началото на 50-те години, съратник на Давид бен Гурион, но само до време.
Когато започват арабско-еврейските войни, Абраванел се отдръпва от официалната линия и се опитва да проповядва мирно решение на конфликта между двата народа, политика на компромисите и на справедливата подялба – ако изобщо може да става дума за справедливост в отношенията между две групи от хора, които искат една и съща земя. Както Юда някога, Абраванел е отхвърлен и охулен като предател. Амос Оз намира силата да застане зад неговите възгледи: невидимо в романа, много по-видимо в политическия си активизъм от последните години. Макар че дълги години е бил изразител на левия ционизъм, сега той открито говори за необходимостта от взаимно разбирателство между евреи и араби като единствен начин да се предотвратят нескончаемото кръвопролитие и вероятната катастрофа на еврейската кауза.
Йерусалим, където се развива действието в "Юда"
„Предателството“ на Оз (това е псевдоним на някогашния Клаузнер и на иврит означава буквално сила) продължава и в пиетета, с който гради образа на Исус, за него – „един от най-великите евреи на всички времена“. Картината със смъртта на Исус е сред най-доброто, което изкуството е създало на тази тема. 
Третият план на сюжета е зает от разказ в „сегашно“ време (става въпрос за Йерусалим от края на 50-те години).
Двадесетгодишният прекъснал студент, обраслият в къдрици и брада, оплетен в противоречията между сила и слабост Шмуел Аш попада в тъмна и тайнствена къща, населена от две странни фигури: красива фатална жена и парадоксален старец мъдрец. Четирите месеца, прекарани там, ще бъдат зимата на неговото порастване – и като мъж, и като човек. В този план разказът е bildungsroman, в който се разиграва моделът на инициацията; обърканото момче съзрява в мислещ, чувствителен мъж.
Трите плана са обединени от темата за предателството. Юда предава Исус, защото безмерно вярва в него; през смъртта той се опитва да случи идването на Небесното царство. Абраванел е поредният неразбран пророк; Шмуел предава надеждите на своето семейство, но намира себе си. Предателството се оказва солта на живота. Авторът също се идентифицира с него, неслучайно в образа на Шмуел е вплел множество автобиографични моменти. А на читателя все повече му се иска да не се чувства предаден, защото Нобеловата награда за Амос Оз започва да изглежда като въпрос на историческа справедливост."
